Прочетен: 976 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2009 10:39
... усещането е сякаш някой непрекъснато те гледа в гърба. Толкова настойчиво че те сърби под плешките. Пет пъти се обърнах рязко – няма никой. Дори храстите не помръдват. А после гледам – ето я пред мен. Мъничка, голичка. Изцапана. И с пръст в устата.
- коя си ти, маслинке?
мълчи. с очища прекрасни из под шапката от преплетените къдри ме гледа.
- как те наричат?
Извади си пръст от устата без желание.
- не ме наричат.
- кой не те нарича?
- никой.
и си пъхна пръст в устата пак – сякаш сложи точка.
... смеят ми се. Казват, че съм си завъдил животинка. От скука. Е, завъдих. Е, животинка. Все по-добре отколкото да пиянствам по цял ден.
- ще се мием ли, маслинке?
- как – да се мием?
- е как-как? с водичка. с пясък, до чистичко. искаш ли?
тръска главата възмутено.
- защо?
- толкова ли си глупав?- пита сърдито,- водата – тя е мокра!
...да я осиновя ли, а? Снощи взе че ме би на зарове. Мен! На зарове! Ако кажа някому – няма да ми повярват.
- какво ще правиш като замина?
- ще те чакам.
- дълго ли?
- винаги.
какво знаеш ти за „винаги”, маслинке моя? защо риташ камъка с босият си крак? исках да я овъргаля в пясъка или да я мушна във водата, да я подхвърля във въздуха най-накрая, за да се засмее, да се разпищи, да престане да ме гледа с погледа на човек, дал току що най-важната си клетва. но Еврилох взе че дотърча, пиян като гъз, както винаги.
- пуска ни,- разкрещя се той и ме награби така че кокалите ми изпукаха,- пуска ни!!! чуваш ли, Хитроумния, тя ни пуска!
...не мога да се бавя. И с мен не мога да я взема. Много искам, наистина, но не мога. Ти се вгледай в моите спътници. Те, разбира се, са забележителни мъже. Но са говеда. Как виждаш в тази компания дете, че и момиченце? Ако стане нещо, аз дори няма да мога да те защитя...
- какво да ти подаря, маслинке моя?
- онова... с което наричат.
- кой да те нарича?
- всичките.
- име ли? да ти дам име?
- не да ми дадеш..
и си извади пръст от устата.
- да подариш. завинаги.
***
- Напълняла си,- казва мъжът, лекомислено разклащайки кубчета лед във високата чаша. Вижда погледа на жената и се усеща,- Отива ти.
Жената, която вече взе пакетчето захар, го връща на мястото му.
- Не съм напълняла, пораснала съм,- тя отпива глътка от кафето си и се мръщи,- Мразя неподсладеното кафе.
Мъжът оставя чашата си и гали жената по ръката.
- Отива ти, наистина. Недей да пиеш неподсладено кафе, маслинке моя.
- Дааааааааа,- с гласа на малко момиченце казва жената,- а помниш ли, каква бях по времето на Дон Педру?
- Хилава! – нахилва се мъжът,- Ти беше ужасно мъничка и хилава. И мръсна, по-зле отколкото в детството си. И по времето на Дон Педру, и по времето на Дон Диниш, и по времето на Дона Мария първа! А сега си прекрасна,- мъжът снишава гласа и отново гали жената по ръката.- Не можеш да си представиш колко съм щастлив че ме дочака...
Жената въздиша тихичко и освобождава ръката си.
- Аз не дочаках, - виновно казва тя и, без да се мръщи, с една глътка допива неподсладеното си кафе,- Нали виждаш, още чакам.
*Улисея – предположително е първото название на Лисабон. Смята се, че градът бе създаден от Одисей след като успял да избяга от Калипсо.
Това, че градът Лисабон е момиче, съм разказвала май стотина пъти. И това не е моя измислица: едно от най-популярните португалските fado се казва "Lisboa menina e moзa", което в много приблизителен превод означава „Лисабон, момичето ми”.
И още нещо: едната половина от португалския феномен saudade е директно свързана с вечното безнадеждно чакане на тези, които са отплавали. Втората половина – на смътната тъга и безмерна самота между морето, небето и двете почти неважни земни точки: тази, от която заминаваш и където те чакат, и тази, до който може би ще стигнеш. (б.а)
Ulysses - Улис е латинското името на Одисей (б. пр)
Fado - жанр в традиционната градска португалска иструментална и вокална музика същността на която най-често се съчетава с непреводимата португалска дума saudade. (б.пр)
автор - Лея Любомирская.
превод - моя немилост.