"...никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. ",-  обичах да  цитирам  аз  Булгаков,  когато  излизах за  работа.
- Моля те, пази се,- целуваше ме  тя на вратата.
- Нищо не може да  ми се случи,- смеех се  аз.
- Внимавай да не ти падне някоя  тухла  на главата,- уж  шеговито  отвръщаше  тя и се притискаше  цялата  до мен. Да, бяхме женени  само  от  2 години, все  още нямахме деца,  планирахме  ги и  ги правихме  с много  удоволствие. И с много  викове.
На тази нейна  реплика за  тухлата винаги  отвръщах с известната  реплика от  "Майстора и  Маргарита". На  сутринта  си писахме бележките с невидимо мастило. Хайде, хайде, как може да не  знаете за него? Има го във всяка  една  опаковка за зрънчо:  писалка с фенерче. Пишеш с писалката и нищо не се вижда, а после като  светнеш с  фенерчето  личи написаното. Сетихте ли се? Е... Онази  февруарска  сутрин  обещах да се прибера навреме, пошегувах се дежурно за  тухлата и  излязох. Вървях безгрижно  към спирката, подсвирквах си и нещо се обърка. Не, не беше тухла,  беше  огромна ледена  висулка, дето ме  светна в темето. Продължих  по  инерция, преди да  усетя  че нещо не е наред, чух  истеричен  женски  писък и  груба  мъжка  псувня, някой  викаше  линейката - всъщност,  за това се  върнах. Погледнах  горкия  нещастник, убит  от тъпата  висулка и  повърнах  върху  стоящата  до мен  жена: това  бях  аз. Размазан, с грозно разкривена  уста, с кървава  локва  под  главата ми... Жената, върху  която  повърнах, каза на мъжът до себе си:
- Нещастен младеж... Милия... 
Тя не бе  усетила нищо.
Чакайте  малко,  аз да не съм Патрик  Суейзи?  Това да не е  филмиране на  "Призрак"? Чакайте... Но самият  аз не дочаках да гледам как ме  слагат  на носилката и ме карат към  близката  морга (то пък трябва да си супер извратен за да следиш  собствената си смърт и да  чакаш  светлина  в края на  тунела, който никога не се появява). Хукнах към вкъщи.  Тоест, поисках да съм  вкъщи при жена ми и  веднага  се озовах там. Тя бе  седнала на моето  бюро, облякла  ризата ми. Пишеше нещо с  невидимото мастило и палово  си хапеше  долната си     устна... Толкова плътна  устна,  толкова розова и съблазнителна...Боже мой, моля те,  Господи, върни всичко назад, толкова  я обичам, моля те , Господи, има те, знам,  вярвам, Боже! Боже. Боже... боже... 
Звънна  телефона. Тя дълго  слушаше и даже не заплака. Стоеше  изправена, като струна, насред  стаята и  изведнъж изкрещя:
- Казах  ти!!! Казах ти  да се пазиш!!! Мразя те!!! Мразя те задето ме остави сама! 
После трескаво  се  облече и отиде  да ме опознае в моргата. Погребението  бе тежко - майка ми  я мразеше винаги. Наговори  й  куп  гадости. Обвини  я в куп  грехове. Тя не трепна и не отвърна нито веднъж. Моето момиче...
Наблюдавах  я и  я  гледах  всеки миг, само  не можах да видя какво ми е писала в онзи ден. Тя плачеше... много. Не можах да  я прегърна, да й  обясня, да  утеша. Единственото което не  си позволявах бе да  я  следвам  на посещенията  й на гроба  ми събота и неделя. Веднъж  бях там и  я гледах как тя  виеше и  се впиваше в прясната  пръст, като  луда...  Достраша ме повече от  гледката на собствената ми смърт, когато се видях с пронизаната  глава на  асфалта. Тогава вместо да  се мъча  да чета  какво ми е  писала  просто взех  онази  детска писалка  и натиснах  фенерчето. Имаше  два надписа:
" Хайде да правим  мръсотийки" и  втори,  който  явно  е бил писан след погребението  ми " моля те... пусни ме...освободи... обичам..."
Взех  писалката и надрасках:
""Обичам те. Освобождавам..."
Дано го прочете.