Прочетен: 1017 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2008 13:44
Страните и ушите ми пламтят. Кой знае кой и що ли ме клюкари. Е, нека. Аз се връщам все назад за да се ровя в старите си рани. Мега-тъпашки е. Знам. Зная... Зная. Зная! Не знам защо все в таз игра играя.
А пък тя ми казва:”Страх ме е да те чета, аз, като сбъдната твоя мечта, официално ти заявявам че не струваш, не чиниш, и за това се страхувам да не се видиш в такова чудо че ще ти е трудно бе, лудо”.
А аз й казвам:” Ми щом не чиня, що се пениш, перфектната ми домакиньо? Що ме строяваш, ма? Що ме отказваш? И що по лунната пътека ми полазваш във вените?
Не те е срам! Мръсница!”
Пък тя ми вика:”Ти си птица... Птица! Само че ти летиш накриво.”
А аз пък в отговор:”Да, но пък жива! Жива!”
А тя пък вика: „Глупава тръстика, ще те прекършат, идиотка, аре! Нека.”
Пък аз й казвам:”Да не се караме на лунната пътека
та освен тебе нямам друга, такава луда чучулига и будна съвест”.
А пък тя не отговаря. Мълчи.
Ако сте я мервали... Моля Ви... намерете я... липсва ми край лунните лъчи...