- Да слушаш мама - каза  синът ми на котката. Бе нетърпелив да тръгне  на път с баща си на гости у  баба, щеше да остане там "дълго-дълго", както той самият казва. Чакаха  го братовчеди и приятели, много сняг, шейни, снежни топки и  замъци плюс  една съседска  принцеса.  А моята  работа никой няма да я  свърши вместо мен, за това  оставах.
- А ти... ти слушай  котката - продължи  да нарежда малкият ми син, този път говореше на папагала.
- А аз кого да слушам? - засмях се  аз  фалшиво: още не бе  тръгнал, а вече ми липсваше.
- А ти...-той съсредоточено  стисна устните и  се огледа - ти... ти слушай къщата!

Онемях, възхитена, пред тези  думи. Само  едно дете бе в състояние да  измисли подобно нещо. След като тръгнаха, шетах-чистих-подреждах, подхваната от  нормално следпразнично всекидневие на  една жена. Поглеждах  тревожно  мобилният си,  очаквайки  да  ми звъннат, да ми кажат че са стигнали и всичко е наред. Слушах прогнозите на времето и  ми се искаше  да  няма сняг и  мъгли. Пътят да е  разчистен и  опесъчен... 
Телефона  ми звънна и  чух сред  празничната глъчка  щастливия  глас на детето  си:
- Стигнахмееееее, мамооооо, знаеш кой  дойде на гости?  Ани от  съседния  блок!

Успокоих се. Прибрах малкото останали  сладки, направих си  чай с  лайка и  мед, настаних се  на дивана, гушнах си  котката и...
Къщата бе  жива. Въздишаше, издувайки  пердетата, тропаше и  тракаше отляво и  отдясно с комшийският  живот, гушваше ме в креслата, намигаше с отражението на  коледната  елха  в огледалата... Усмихнах се и се  вслушах  по-внимателно. Малкият ми  фантазьор,  как можа  да го  измислиш?
Само  тънко гласче отгоре се чуваше все по-ясно, по-силно,по-горчиво...  Апартамента над  нас,  определено.  Гласчето бе  детско. То плачеше. Вслушах се, разтревожена,  следколедната  глъчка  наоколо не спираше, но детският  плъч бе все така горчив. Изправих се  рязко, събудила  задрямалата  върху мен котка, втурнах се към телефона.
- Скъпи, здравей... да, знам че  сте  стигнали... Аха... да... мерси, и  на тях  много  поздрави... Да те питам само... Кой е над нас?  Струва ми се  че  чувам  детски  глас.
- Не ти ли казах?  Нанесоха се  преди  седмица,  възрастна  жена с внучката си, едно  мъничко  момиче.  Майката е  починала,  бащата има собствен  живот... 

Дълго  се  вслушвах в къщата. Детският  плач не спираше.  Извадих малкото  останали сладки, няколко  парчета  баница,  едно  коледно  чорапче на  моето дете и го напълних  с бонбони. Какво пък, като не се познаваме? Ще  мина да ги  поздравя, ей така, като  съседка. Имаме  куп  играчки,  гальовна котка и  забавен папагал. Може би  те  ще  помогнат на  малкото момиченце  горе да спре да  плаче... Поне  мога да опитам.

И този разказ ме трогна...Имаше период, когато ми се обръщаха червата, като си мислех за това, как някой, не дотам възвишен, като теб, ми слуша къщата..
Бъди жива и здрава.)

Хей, без сълзи. Предай нататък и всичко ще е наред)