-   Как  си? - попита  ти, когато прекрачи прага на  болничната  стая. Мъчеше се да  изглеждаш спокоен. Аха, значи са ти казали вече.
-  Мърдам,- изфъфлих  аз,  вдигайки  ръката за поздрав. Цялата ми  уста бе на  афти от силните  лекарства. 

...

Запознахме се преди  цял  живот. Преди  двайсет и  пет години  години.  На по  осемнадесет бяхме  и двамата. Оженихме се  две години  след това  въпреки  истериите от страна и на двете  ни майки. Децата ни  са  вече пълнолетни. Имаме  и  едно  осиновено. Преуспели сме,  и  двамата  бачкатори.

Как  ни  обърка  мирогледа  тази  диагноза,  а? А  си  мислихме  че  ще  живеем  с орлите. Ха. Ха... ха. Опитах се да  се  изсмея  но  само  изхърках и си  раздразних  гърлото.  И те  уплаших,  видях  в очите  ти  онова  страдание, което  исках да ти спестя.

...
През последните  няколко месеца,  когато  изгарях  от  смъртоносната  диагноза, ние  с теб минахме  през  всичките  кръгове  на ада. Много  операции,  заеми, пари  за лечение и  ето  че почнаха последните   болки... Тъпчеха ме с какво ли не, подкрепяха ме  как ли не, помагаха ми къде ли не. Не съм  неблагодарна. Просто след като  края е  предопределен бих  искала да приключа  с това. 
... подхванах  въпроса за  евтаназията. Ако  имах  злокачествени  диагнози,  то поне смъртта  ми  е да е  доброкачествена. Защо  някъде  някой   може да подпише и да  затворят  кранчето  на  един  негов роднина,  а към мен  да не са  толкова  милосърдни? В  първия  случай  пациента не  избира, в моят  случай - аз избрах и   ви  моля. Моля  ви. Моля те. Кажи  им  че го  искам. Направи го. 

 

Не  може. Трябва да се преместим в държава,  разрешила  евтаназията. Холандия там,  Япония... Първо,  не  исках да  ме местят и да  умра  далече.  Второ,  оказа  се  че не може да ме местят,  било  равносилно на същата  тази  евтаназия.

 

... и ние  започнахме  да чакаме.

Всеки  ден ти  идваше и ме  питаше  „как си”, макар  че знаеше  отговора. Всеки  ден  аз се надявах на чудо.

Още  чакам.

 

Накара ме да се замисля за края...

не е тъжно. Страшно е. познавам хората които се молят за това...
дано не ни се случва.

страшно.
Аз съм за евтаназията.

За доброволната евтаназия съм и аз. Особено когато болките са нечовешки и нито едно успокояващо вече не помага...
Мисля че всеки един човек би трябвало да има право да си тръгне с достоинство, без да чака болестта да го довърши...