...така му  викаха  всички: "болното  дете".  Другите си  имаха  имена и  фамилии.  Двама  от тях  притежаваха   номера. Красиви и дълги.  А този  си  беше  "болното  дете". Той никога не  излизаше. Седеше  си  в  своя  бокс  двайсе на двайсе и  си  играеше на кубчета. Той  имаше  много  кубчета - червени, зелени,  оранжеви,  всякакви. Той  градеше  нещо си от  тях  а после  го  разрушаваше. После  отново  градеше. На врата в неговия  бокс  имаше кръгло прозорче и  все ходихме да  го  гледаме как той,  седнал на белия  под  с  бялата си  пижама, си  играеше с разноцветните  кубчета. Майка  му  в самото начало,  разбира  се, щурмуваше  вратата,  пуснете ме,  викаше  тя, пуснете,  но  кой  ще  я пусне. Детето  не  я чуваше,  вратите на  бокса  са двойни. Това е правилно,  няма  защо  да го  вълнуваме, все  пак това  е болно  дете а и тя  нямаше  работа  вътре,  защо  ли  да се  разстройва. Тя после  зачезна  някъде,  не  знам  къде, може би е  заминала,  може би  си е родила друго  дете,  здраво.  Болното  дете  беше  много  странно. Останалите  вдигаха  шум,  дори  тези  дето  имаха  номера  вместо  име, а  тове  дете бе  много  тихо. И  съвсем  незабележимо. Понякога  ти надзърташ в  прозорчето на вратата му  - а него го  няма.  Леглото е  оправено, кубчетата са на пода, а  детето го няма. Дежурните  санитарки  много  се стряскаха,  особено новичките. Тичаха  да ме  викат. Аз винаги  го  намирах. Той  беше  много  бледичък, все  едно  намазан с тебешир, косата му  бе  също  сякаш  от  хартия.  И  бялата  пижама. Ако седеше  без  да  мърда  до  стената, то беше  незабележим. Казах на   лекарите да му се  купят  цветни пижами,  но те отвърнаха   че  при неговата  болест това е  равностойно на смърт. Аз  ги  питах:  ама  кубчетата? Щом  може  разноцветните  кубчета,  защо не може  пижами? И  на следващия  ден  му  взеха разноцветните  кубчета и му дадоха  бели. Той не  играеше с белите. Цял  кашон остана недокоснат до  леглото му. Кой донесе в бокса  му  парченце  прах - не  знам,  мисля  че е  някоя  от санитарките. Санитарките са  винаги били  ужасни мърли. Някои  от тях -  направо  свине. Те  имаха  душ и  съблекалня, раздаваше  им се  от  антибактериален  сапун,  те  бяха  длъжни  да се  мият  и да се преобличат в  униформи. Които са   дезинфекцирани. Аз  специално отидох в душ-кабините  им за проверка. И те почнаха нарочно да  мокрят   гъбите  за   къпане  и  сапуните си за да  имитират  видимост  на къпане,  а  самите  те  си  ходиха  мръсни. Тези,  които ги  хванах,  веднага ги  уволних, но  на  мястото  им се  появяваха  нови,  които с нищо не  бяха  по-добри. А  после  някоя  от тези  мърли домъкна  сгъстък  прах  в  бокса  на  болното  дете.

***
Сивото и мъхестото нещо  лежеше  в  ъгъла и не мърдаше. Болното  дете  предпазливо го доближи. Много му се  искаше някой  да махне това  нещо, но пък  не желаеше  да  вижда  онези,   бръмчащите.  От  бръмченето  главата  го  болеше. 
Болното  дете  леко  духна и  сивото мъхестото нещо  май  леко  мръдно. Детето  отскочи  към  вратата. Ако  сивото  мъхестото  нещо ще  го  нападне,  то той  веднага ще  задумка  по вратата и  все някой  ще  го  спаси. Пък  ако ще  и бръмчащите  да са. 

***
После пред комисията казах че, разбира се, имах вина аз самата също - би  трябвало да съм  проверявала работата на моите  санитарки. Но в  интерес на  истината  не  можах да го  правя -  лекарите   забраняваха  излишното влизане в бокса. Казаха,  че това  дразни  болното  дете. А  мързеливите  мърли  се  възпозваха  от това  за да не чистят онази  част на  бокса,  дето не се вижда  през  прозорчето на вратата.

***
На третия  ден  болното  дете престана  да се бои  от  сивото и  мъхестото  нещо. То  беше съвсем  мъничко  и нито веднъж не се  опита да нападне и да  ухапе, дори  когато  детето му  обръщаше  гръб.  За това  когато  излезе  бръмчащата,  детето  допълзя  до  сивото и мъхестото  нещо и  предпазливо го докосна с пръст. От сивото и  мъхестото се  появи  гладка  черна  глава и  кимна на  болното  дете. Детето  замря, без да  има  сили да се  движи.

***
Санитарките  после бяха  разпитани,  дали  са  забелязвали  нещо ненормално в поведението  му. Че  какво  биха могли да  забележат? Ще  рече  човек че  той  имаше  някога  нормално  поведение. Та той  е болен. Всички  го знаеха  и никой  особено не се вглеждаше. Въобще, с поведението му и  със  всичките  тези  работи  трябваше да се  занимават  лекарите,  а не моите  санитарки,  точно това казах на комисията.

***
Фафа. Болното  дете го  наричаше  Фафа, и  Фафа  каза  че му  харесва. Не  го каза с думи,  а  си  показа черната  гладка  глава и  кимна с нея. Той винаги  кимаше,  когато  болното дете му  говореше. Болното  дете  го  галеше  по  главицата с пръст и  разказваше за  бръмчащите,  за кубчетата, които са  били  живи  и се смееха а сега са станали  неживи и  спят  през  цялото  време, за страшните които  могат  да нападнат и  ухапят, и  за  другите  страшни  дето идват и  докосват. Фафа кимаше. Фафа  имаше  мънички  бели  крачета с които   пълзеше по стената и влачеше  след  себе си сивото и  мъхестото нещо, което  беше неговия  дом. Болното  дете се страхуваше че  бръмчащите ще  забележат  Фафа на бялата стена, за това  той  изхвърли неживите  кубчета  от кашона и  сложи  Фафа  вътре. А за да не го  закачат  бръмчащите,  той  направи от кубчета  къща с  кули. Фафа оглеждаше  къщата  и  кимаше, болното  дете се стараеше  да я строи  красиво.

***
В  един  момент  той  пак започна да се  играе с кубчета.  Но не така, както  с разноцветните. С  онези  той  играеше весело,  а от тези просто строеше. Но как строеше! Сякаш  са го  обучавали  специално! Ето, видяхте ли,  казаха лекарите, при неговата  болест  белите  кубчета са точно това от което  има  нужда. 

***
- Аз  ще спя,- кимна  Фафа с  черната  гладка  глава,- Трябва да спя,  и ти можеш да поспиш,  няма да е  за дълго. Ако  се събудиш  по-рано - поспи  още мъничко. А  аз  като се събудя -  ние  ще  полетим. 
- Ще полетим, - повтори  болното  дете и  също  кимна за да  разбере  Фафа, че  и на него  му  харесва.

***
В началото на май - това се случи  веднага  след светите  празници, на  дванайсти  или  тринайсти - болното  дете  заспа и не се  събуди. Не в този смисъл да  умре,  а в смисъл  че  не се събуди. Дежурната санитарка  дойде  сутринта със  закуска,  а то  спи. Зави се с одеялото и  диша  тихичко. На санитарките  строго  им е  забранено  да докосват  децата, за това  тя  извика  мен. А  аз  извиках  лекарите. Болното  дете  по  цели  дни  го  разкарваха  от  рентгена на  анализи, но  не  откриха  нищо. Започнаха с животоспасяващите системи,  закачиха му  банки с  физиологичен  разтвор  до леглото. А  детето  си спеше и  дори се  усмихваше,  сякаш  сънуваше нещо  приятно.

***
- Събуди се, - каза  Фафа и докосна детето с  крачетата по носа. Болното  дете отвори  очите. Фафа  отново  го  докосна  по носа  и  кимна с  главата. Фафа се промени  по времето  на сън. Главата му  от черна и  лачена стана  златиста и  мустачките му  поотраснаха,  а  на гърба  му имаше  нещо като  сгънато  одеяло но  болното  дете  го  позна веднага  и също  кимна. 
От  ръката на  детето  стърчеше  тръбичка и по нея се стичаше  нещо  прозрачно. 
- Какво е  това?- попита  болното  дете,- Може ли да се  извади?
Фафа  кимна.
- Е,- той  разгърна  одеялото на гърба си,  то се  оказа  бледо на  точки,- Да  летим ли?
- Да летим,-  каза  болното дете, сядайки  в леглото си.

***
А после  настъпи  онази дата  -  деветнадесети  юни... Бях в  кабинета си и попълвах  отчета по заплатите и ... изведнъж  дежурната  санитарка като  наддаде  писък!!! Чух  я дори  на петия  етаж! Разбира се,  познах я  по гласа,  аз винаги  разпознавам  моите  санитарки. Това е  нещо  като  инстинкт. Знаете ли,  така  майката  разпознава виковете на  детето   си. 
когато  слязох  долу санитарката вече не викаше.  тя  седеше на пода и  пиеше  вода, а  до бокса  се събра  цяла  тълпа и  всички  гледаха  през  прозорчето  на вратата.
Аз се  уплаших. Помислих  си  че нещо  стана с болното  дете и  санитарката  е  виновна за това. Наредих  на  всички  да се разотиват и  надникнах през прозорчето. 
То  летеше. Болното  дете  летеше. То  имаше  бели крила, големи,  като  чаршафи. Размахваше  с тях и  летеше  из  бокса  си. 
После дотърчаха  лекари, не наши,  а някакви други, с  каски и  ръкавици. Нас  ни  изгониха от  етажа и  затвориха  вратите,  повече  така и не видях  болното  дете. Уж  имаше  слухове  че го  хванаха и откараха и че той  избяга по пътя, и сега  някъде  лети, но никой нищо не знае. 
Бокса  го  измих  лично, не позволих  на никой  да влезе. Намерих  купчинка сив прах с  дупчица, като  какавида от която  излизат  молци. Самият молец не го намерих,  сигурно са го  сгазили  докато  са хващали  болното  дете. Или  излетя  на воля. Аз за  всеки  случай дадох  униформата си за  изваряване. Само молци  ми  липсват тук!

автор - Лея  Любомирская
художник - Андрей Дорохин
опит  за превод -   невашата  непокорна неслуга.