Жената  светва лампата. В  апартамента отсреща, например. И  виждаш  как  бие  шамара на мъжът,       който  е нейния  мъж.  Ти си  млад,  игрив и  популярен в  района немирен и си  ял боя неведнъж. Заболява те  от  шамара (това  пък  що ли?) и  от тряскането  на  чуждата  врата. Може би  искаш  ти да си пил  от  целувката  на нейната  уста?

А  пък  тя  е толкова  ведра и  нагла,  живее  като  вятъра, косата й е  лунна,  а ти  седиш и  виеш  до вратата  й мудно. Мудно се нижат  дните  пред  нейните прозорци  дето  тя – защо ли  го прави?!- удря   господина „ Абе  я  се...”. За  отмъщение  ти се правиш на  ербап и страхливец  всеки  ден, самонавивайки се :”Покажи  й  се,  прояви се”.

И да си  яко  копеле,  и   интелигент с  рима  изящна – все  виждаш    този проклет прозорец и  картините му  настоящи, бдящи. Чуждият  живот, дето (или дорде?)  го  нямаш, примамва, привлича, свлича,  отнема.  В очите  на  неродените  им деца  цъфтят  и  никнат  изстрадани  от теб  хризантеми. Гледаш и знаеш  по-добре от тях  как би  трябвало да  живеят.

Но както те не го смеят,  така и ти  не го смееш.

Квит сте.