През онази година  зимата  духаше  толкова студен вятър, че върху дърветата са  поникнали  ледени плодове, кръгли и прозрачни, като  късно  грозде, децата ги  замерваха с пръчките и ги  мушкаха  зад бузите си, плодовете  им изгаряха ръцете и  устните и се топяха, оставяйки в устите им странен тегав привкус. Къщите по нощите са се свивали и треперили, хората  отначало са се  плашили, хващали са децата и са тичали  навън, но къщите не са се срутвали, дори  мазилката не се нацепи, и хората са се  завръщали, нали няма да нощуват навън  в този  студ. После се  установи, че  подобно треперене не е вредно, бебетата заспиват добре благодарение на него, няма нужда нито  да ги люлеят, ни да  им  пеят, и  дълбоко  спят  после до сутринта, дори най-неспокойните.
Всеки ден хората са се  надявали  че  вятъра ще стихне и  ще се стопли, но ставаше все  по-ветровито и по-студено, ледените  плодове върху дърветата звъняха без да престанат,  а   стените  на   замръзналите  къщи  са  треперили  все  по-отчетливо.        След  това  вятъра спря и  започнаха  да се  връщат  мъртвите.

 Първата се  върна  самотната  старица  Рита  ду  Карму, която е    умряла малко  преди   застудяването от  разбито  сърце. Децата са  видяли, как тя е минала по  ледената улица със ситнеща  походка, съвсем същата, както приживе, в обичайната си неприлично  къса  пола, зелена копринена  блуза с къдрички, кафява шапка с рози, а след нея, навирили опашките, тичаха всичките  й  петнадесет котки, и откъде ли са се взели! След погребението на старицата децата дълго  търсеха котките  й,  майките са заповядали да  се раздадат  по къщите натам насам, за да не  умрат горките  създания  от  глад, но котките  бяха  изчезнали, сякаш са потънали в дън земята, а сега - ето ги, тичат след мъртвата  Рита ду Карму, все  едно  никъде не са  изчезвали.

Някой от децата замери котките  с пръчка, някой  от тях е хвърлил в гръб на старицата шепа ледени плодове, но Рита  ду  Карму дори не се обърна. В това нямаше нищо  необичайно, тя и  приживе никога не е обръщала внимание на децата, но децата се  уплашиха и се прибраха по домовете си, и повече не са  излизали през  онзи  ден, стояха си  до  замръзналите прозорци, и слагаха върху  тях горещите монетки, стоплени  зад  бузата.

 Мъртвата  старица  Рита ду Карму се оказа темерут, не  влизаше при съседите и не канеше никого  у тях, за това  хората решиха да се направят че нищо  не е станало. Случва се, казваха те, човек просто да се  успи, а пък него  веднага да го  погребат.  Може би и  Рита ду Карму не  е умряла от разбитото сърце, а просто е  заспала, какво значение  има, какво е казал  лекаря, на тези  лекари им дай  да обявят  човек за мъртъв, а че  човекът  после  трябва да живее някак си с това,  лекарите не го  мислят. Хората много  се разсърдиха на лекаря, да го погребат него по погрешка,  казваха те,  нека после да се оправя, както си  иска, и ако  лекарят не бе замин в столицата в самото начало на студовете,  нямаше  да му се  размине. Но на децата  хората са забранили да  доближават  Рита ду  Карму, ей така,  за всеки  случай.
А след още  два дена  се завърна  жената на пекаря, починала  при раждането в средата на  есента. Не се  завърна сама, а с бебето. Пекарска  жена бе мъничка и слабичка, а бебето дебело и розово, то се въртеше  в ръцете  й  и се дереше,  широко  отворило  беззъбата си  новородена  уста.  Излязали на  улицата  деца  видяха, как пекарската  жена  влезе в къщата  им, едвам удържайки  бебето, и как от там е изскочи огромен, абсолютно побелял от  ужас и мъка пекар, с разкривено  лице и как тича по  улицата,  тича, тича...
Възможно е  някой  от децата и да му е  подложил крак, или той  сам се е  спънал някъде, а пък  може и да му  е станало твърде  тежко за да тича, но той падна по лице и остана  да лежи там, със странни гърчове.  Хората започнаха да го  вдигат, и в този момент се  появиха  останалите  мъртви: предишния  кмет,  починал от удар, старата стопанка на  вила  "Мариана", паднала  през прозореца, вечно неизтрезняващ  пастир Зе Мария, заспал на  железопътните  релси. Удавило  се   край  Великден в реката малкото момче на  обущаря Силва дърпаше след себе си кучето, което се е  хвърлило след него във вира и също така не  е изплувало, а изчезнала преди две години  жената на  месаря Соуза носеше за косата собствената си  усмихната  глава, и  леко  я размахваше.  А Соуза е  казал че тя е избягала с  журналист,  тихо прошепна някой от хората. Мъртвите се прибираха по  домовете си, спокойни, доволни, все едно са се  прибирали  от църквата след сутрешната  служба, а след  тях,подкрепян от децата, тичаше, задъхвайки се,  наплашен до смърт падре  Жайме с разпятието в протегната  ръка.
- И после?
- После падрето събра живите  хора в църквата. Имайте предвид, че самият аз  там не съм присътствал.  Аз тогава не бях роден.  Баща ми  е разказвал, той е видял как са се  възвръщали мъртвите, но  понеже той самия току що навърши само  петнадесет години,  не са го  допуснали  към разговори на възрастни, и са го  оставили заедно със жените да наглежда  децата...
- А той как така...
- Подслушвал е.  Всички са подслушвали, на всички  им е  било  интересно, и на жените, и на децата.  И за татко  бе  много  важно  да  разбере какво  ще  правят  хората  със  мъртвите.
- Защо?
- Съседката му се е  завърнала,  Изабел, тя е  умряла една година преди това, от скарлатина май, или от  дребна  шарка. Когато   вдигали  пекаря, баща ми  е помагал, той бе едър,  силен, и  Изабел минала  покрай него.  Тя бе  от богато  семейство, и на тях, докато тя  бе жива, не са  им разрешавали да се  виждат, но те са се  срещали, не  много  често, разбира се.  После се разболяли  и двамата. Татко е оздравял, а  Изабел - не.
- И той не се  ли е  изплашил?  Все пак тя е  мъртва?
- За  вас тя е  мъртва, защото не сте били  там, а баща ми  я е  видял, както  аз виждам  вас, видял е, как тя си  върви и се  усмихва.  Той ми е говорил за това, че  мъртвите не са  били  на вид като  някакви  монстри, както писаха по-нататък, а нормални обичайни   хора,  без да се броят тези, разбира се, дато нямат  глава или  нещо  такова.  Отгоре на всичко  Изабела е  познала  баща ми, застана  до него, поиска да  поговорят,  но тук дотърча  падре  Жайме, настана  една  суматоха и тя си тръгна. А  баща ми след това само си  мислише как ще  я спаси, ако стане нещо.
- Спасил ли я  е?
- Разбира се.  Иначе как щях да се родя?
- Тоест, вие сте синът на  онази  същата  Изабел? Наполовината, извенете,  мъртвец?! Е, как е възможно?

- Не знам, не съм питал. А дори и да бях питал, нима си мислите  че  родителите ми  щяха  да  ми го  кажат? Аз изобщо  съм разбрал цялата тази  история  буквално  преди  майчината смърт.
- Втора смърт.
- Добре, втора смърт. Ако ви е  интересно, те  са  избягали  преди  да  започне  всичко  това.  Татко  имаше някаква  леля, живееща на островите,  после са се  завърнали на континента и са  живеели в столицата.  След това  майчицата ми  се  разболя. Когато е станало  ясно, че това е  края, те са ми разказали  всичко. 
- А вашата  майчица  случайно не ви ли  е казала как е  там?
- Къде "там"?
- Е... Там? Оттатък прага.
- Случайно ми е  казала.
- И!? И какво!?
- Нищо особено. Студено е там, каза ми тя. Студено е, това е всичко.

Автор - ЛЕЯ ЛЮБОМИРСКАЯ, напън за превод е  мой.

 

Напомни ми Маркес и Стивън Кинг, някаква такава добра на опитване смес, с кубчета лед.;)

Пцелютно. Не напразно тази дама живее в Португалия и е попила от културата на латиносите. Коелю, Букай и Кортасар ряпа да ядат. Мечтая да я издам на български един ден. Заслужава си го.