Никога не ми е било проблем да минавам през нашето гробище. Така се случи  че не ни преместиха  гробището  на майната си, нямаше  изкопани гробове и  ридаещи  роднини.  След разрастването на градчето  гробището изведнъж се оказа почти в центъра. Изглеждаше   уютно и  малко, досущ приличащо на   градина: кайсии, череши,  вишни, оградки,  хубаво  осветление по  главния път, а  и изскубани треви по  малките пътеки... как да не се разнежи човек?  Повечето от  погребаните  там  ми  се падаха  я  комшии, я еднофамилци, я роднини, за това  изобщо не се  притеснявах да минавам от там по здрач: какво пък,  трябва да се страхуваш  от  живите, не от мъртвите. В седми-осми клас ние  с приятелките ми дълго люпихме семки вечерно време, плашейки  предучилищните със  ужасяващите  разкази  за зелените  мъртъвци,  излязли от гробовете си за да  хапнат  малко прясно  месо и кръв.  След години  живота  нареди  пъзела си така ,че  квартирата ми  се намираеш  точно  срещу  гробището, като  от  другата му страна  се намираше спирката на тролея за работата... Имаше  и друг маршрут,  разбира се,  но трябваше да обикалям  твърде много. За това  минавах напряко  през  гробището.   Повтарям – в ранната вечер нямах нищо против... Но  инак съм си  пъзла.

 Бях се  отплеснала  на   гости  до към десет в една задушна лятна  нощ,  после дълго, нервно  пуших и псувах на спирката в очакването на  последния  тролей, след това се  люшках в търбуха на металното чудовище около   три-четири спирки, проклинайки се на  ум задето не тръгнах пеша... И  после...

„Не, няма да  заобикаляш, - сопнах се  на себе си,- ти си  възрастна, хубава,  умна, готина.... Добре де, и да не си... Просто не вярваш в зомбита, в историите на Стивън  Кинг, в призраци и  въобще си голямо момиче. Нали така? Значи – марш! Възрастна жена си,   а трепериш като  овца! Дори няма  и полунощ,  около  одинадесет  вечерта  е!”

Помня че тогава не вървях или тичах – аз  летях през  гробището, умирайки  от срам пред собственият  си  детински  ужас и  омразата към детските  си страхове. Сърцето ми  щеше да се пръсне  всеки момент, в ушите ми  бучеше  собствената ми кръв и бях  здраво  затворила  очите, за да не виждам как  изпод  земята  се подават  зелените  ръце, как ме погват зомбитата за да ме... за да... за...

От личната ми  истерия ме  извади  звукът на  детския  плач. Не знам за вас, аз съм бездетна, но  като  чуя как  плаче дете  явно  дремещият ми майчински  инстинкт се  събужда.

-         Как може да те  е толкова страх,  когато тук плаче  дете, овца такава? – строго се допитах  аз до  остатъците на собствената  храброст,- марш!

Слабичко момченце на възраст  около  четири години  така горчиво ридаеше на изхода на гробището... така измъчено и  безнадеждно  се движеха  крехките  раменца  под  лятната му  блузка че  аз веднага  забравих за собствените си  ужаси.

-         Здравей, мъниче,- клекнах до него  аз,- какво правиш  тук?

Той се  хвърли на врата ми, сякаш бях последният човек  на света.

-         ...ма... мамичко... мамо... моля  ви, госпожо... мо...ля...

-         Чакай, мъник, шшшът,- гушнах го, гордеейки се  със себе си извадих носните кърпички,  избърсах  нещастното  хлипащото носле и  зачервени  от  рев очища,- Не плачи,  дете. Защо си  сам?

-         Моо.....ля...вииииииии...ЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ!!!! МАААААА-ММММААААА! Тя... тя... тяяяя... ъъъъъъъъъъъъъъъъъъ....

Изгубиха ли го?  Дете? На  гробище?  Малко след единадесет? Ква е тая  майка?

-         Тихо, миличко,-  вдигнах го на ръце,  оказа се  че е  съвсем лек и дребен,-  Не реви,  ще я намерим  мама, тихо, ако знаеш  телефона,  ей сега  ще  й  звънна и тя  ще дойде.

-         Не знам телефона,- хлапето  се поуспокои, деликатно    избърса нослето  в носната  ми кърпичка,- аз знам само мястото където  я чакам и  тя винаги  идва.

„Аха, нещо като „ако се загубим, то  да се чакаме при колата,” – сетих се  аз.  Само да я видя тази майка и ще  й отхапя  главата от кръста на горе.

-         Как се казваш,  приятелю? – питах  неволният ми спътник.

-         С... с... Са...шо,- хлъцна от  риданията  той.

-         Айде,  Александре,- стиснах го за ръката  аз,- води ме.

Той  доверчиво се  усмихна и се  отърка  в дланта ми като  коте. Започна да дърдори. Ох,  да  си беше останал  ревльо...

-         Нали не се страхуваш?  Аз не се страхувам,  просто като се  губя  от там  от където мама ме чака, то просто ми е едно такова... и мисля че  мама повече  никога няма да дойде и да ме намери и  ми е  едно... Въобще... А с  мама се виждаме  под кривата  круша. Смешно е, нали?  Докарахме  я до  под кривата круша, така тя  казваше  на тати, но тати  спря да  идва въобще, но  понякога  идват и двете баби. Не ми харесва  когато  идват,  все  се карат :”Ти си виновна, - не бе , ти си виновна” седят на пейката до мен и  се карат, само дето не се бият... тати не идва  вече,  бил заминал, и  мама каза  че  имал друг  Сашо, но пък  аз не го  разбирам това, как може да  има  друг  Сашо,  щом  аз съм  негов син и  пак съм  Сашо... Внимавай, не стъпвай  тук,  там  е погребан един  дядо  при който никой  не идва въобще и той е  тъжен... Ето  тук под тази круша се чакаме с мама – тя винаги  идва...

Детето  продължаваше да  приказва нещо,  но вече  не го бях слушала – пуснах топлата му  плътна  длан и  като  омагьосана гледах  снимката на момченце на възраст около  четири години, което ме гледаше от  малкия  паметник под кривата  круша. Беше същото  хлапе. Надписа на паметника  гласеше „Сашо Александров. 1990-1994г.г.”

Беше ме страх да помръдна или да дишам.

- Благодаря ти че ме изпрати,- весело каза  детския  гласец отникъде,- утре е задушница и  мама ще дойде,  ще  мога да я видя... Ако  не помниш къде  е точно  изхода  от гробището,  то мога да те  изпратя.