"Ридаех в обятията  му " - така го  казват  по телевизията.  Ама тези по телевизията  ридаят  в  обятията  му  по  един  лъскав начин - нито  спиралата им   оставя  черни  пътеки  долу под  очите, нито  сополите  им  се виждат.
А  аз  не ридаех - дерях се колкото  глас  имам, със  сълзи  и сополи,  ревах като  магаре,  хълцах,  хлипах. Митко,  съседът  ми,  само  ме потупваше  утешително по  задника:
- Като си  в състояние  да говорим ми кажи.
И    чакаше най-търпеливо поредната  ми  истерия да  отмине. И  тук  ударих на камък - дори неговите  обятия  не бяха  отворени за ридаенето ми. Егати  карък  съм.
С  Митко  бяхме  дупе  и гаще  от  яслата  още - нямаше как,  майките ни бяха  най-добрите приятелки и  активно нанасяха  всяческа  вреда  за да ни  спреятелят и нас: партизанската  им дейност относно  отношенията  ни  даде  странични  ефекти. Обичахме се  от  две  до  четири,  играехме на  чичо  доктор  от  шест до  осем,  мразехме се  от  десет до  дванадесет,  от  четиринадесет  до  шестнадесет  ми  беше налитал цели  пет  пъти  и  сега сме само приятели.
Двама неудачници около  тридесет.  Той -  ироничен, кльощав и твърде  очилат за да  е щастлив.  Аз - твърде  хубава за да  ме  приемат на сериозно,  твърде  умна  за да  ме  искат за съпруга.   Понеже  бяхме съседи можех да  рева  пред  бившето ми  другарче от  яслата колкото си  искам - мама  нямаше да ме трае  толкова, а и  без това  беше  с  майката  на  Митко у нашите  да  се радват  че децата  им най-накрая  са  усамотени  заедно. "Как мислиш, дали ще  се разберат, съседке?  Надявам се,  комшийке, време  им  е,  ние  сме го  искали  вашето  момче  за зет  от  кога?  То и вашето  сме го  искали,  съседке, за  снаха, и  от кога? " - имах  чувството  че  наизустените  им диалози лепват  върху  мен и  Митко като  мъртви  люспи на чуждите  амбиции.  Митака само се  усмихваше, а  аз  се  зъбех.

Наревах се  хубавата  след поредната си  провалилата се  любовна  авантюра,  Митко  ми  подаде  кърпичка,  без  да се  показва   иззад  книгата  си. Шумно се  изсекнах,  изправих се, хлипайки.
- Готова  съм да говоря - признах.
- Слънце,  защо  си готова  да говориш с мен,  а с него не? - Митака остави  книгата си и запали  две цигари, едната ми  я  подаде на мен.
- Од  къде  да  днам,  по  дяводите?! - гласът ми  бе  гъгнив  от  многото  рев, така  че  Митко чак  запецна  за да превежда  казаното  от мен. Едно на нула за мен,  докато той  се  мъчи  да  разбере  какво  казах  аз мога да продължа - Одкъде да  днам дафто  говодя  ф  теб?!
- Нещ  малко си се  наревала - Той  отново  заби нос  в книгата си - Ае  като си готова  да говорим наистина,  ще  поговорим. М?
- Добде - избърсах си  сълзите  и сополите - Добде,  идвинявай.
- Меж другото в банята  ни  има  от твоята  пяна  за  измиване на  подпухналите червени ревящи  лица. От миналия  път  като  уж  поливаше  цветята  тук  и  бяхме   по морето  с нашите кой  знае  кво си  правила.
Разревах се  отново, като  магаре на моста, от  цялото си  сърце, защото  помнех  какво стана когато  Митака  замина с майка  си  за море и  ни  беше  оставил  ключа  за да поливам  цветята. И  онзи  тип  тогава  ми  бе  обърнал  света.  АААААААААААААА!!!!!!!!!!
Все така  заревана  идиотка  бях тръгнала към нашата  гарсониера, влязох на пръсти.
- ...дали ще го забрави,  съседке?
- Не мисля че  ще го  забрави, комшийке. 
- Тя  кьорава  ли  е,  защо не  вижда че  я  обича?
- Явно е  кьорова. Не  знам,  не ме питай, не знам.

...върнах се на пръсти  към  апартамента на  Митко,  застанах в коридора  между  двата  апартамента, издухах си носа и  се помъчих да   съм  нормална.  Извадих си  цигарите, нечия  ръка изникна    от никъде със запалка.
- Нарева ли се? Сега вече  можем  ли да  поговорим?

Понякога трябва да погледнем не по-далеч от носа си. За да видим любовта. Защото тя била под носа ни!

Може би.

любовта на приятелството е най-силната любов и не трябва да бъде разваляна. Стана ми готино

А, нали?:))) под носа й е, а тя се тръшка за някакъв си там, дето ще ги има още куп такива, пфууу)