Селянка съм  и  го признавам. Много   се местихме с нашите и  съм  изкарала  5  години на с`ело.  Ама като  за  с`ело  говоря  баш  с`ело си  е, не  е  онова  неутрализирано  деликатно  измънкване с половин  уста  или измъкване от  термина "провинция". И  не  е някакво  градче.  А си  е  баш селце с най-много  5 хиляди  души  изнаселение.  Никога  не  съм разбирала  тези  амбиции да се пиша  голямата  гражданка, че и   корени на  благородно  потекло  да си търся.  Смешка  с пешка - във вените  ми  тече  хубава,  червена (не синя)  яка  плебейска кръв.  Защо  ли да се срамувам от нея? Родителите  ми  са добри  обикновени  хора,  дядо  ми е  имал  най-хубавата  асма в двора си,  а  бай  Иван  на  80 години, дето  живееше отсреща  до преди две години пушеше  лула и ми  викаше  всеки  път:
- Еййййййй, ко прайш  по тия  градове?  Тия там са  луди, всеки си  е фанал по  едно  камъче  и си говори с него.

Днес последователно  наблюдавах  две интересни случки. В  едно  заведение сме и  на  съседната  маса  мъжът се храни... И  го прави така че... Абе само дето не пърди. То не  беше  мляскане, то не беше оригване, то не беше  хълцане и  така нататък. Оглеждам го  скришом - нормален  мъж над  30, мацката с него го  гледа  предано в  очите. Пича си е  поръчал супа- Шммммлллллллллллук,  ССССммммммммммммук,  мляс  мляс  мляс,  мсуууууууууууум.
Яде  човека,  какво да направя. Правя се  че не  чувам. 
- Орррррриг.
- Да му дам ли салфетка?-  жално попитах  аз   селският си съпруг.
- Буаааааааааа,- носи се  от съседната  маса.
- Няма начин да не му  купя  "Алмагел", - казвам  аз,- то е било  за  тия с гастрит и оригнит.
- Не са ли го  спряли  от производството?-  тихо попита сервитьора, който стоеше наблизо.
- Да,  смениха го  с циан калий,- заклех се  аз.
Заведението  е на центъра на  центъра на центъра на  София. 
- Сссссссссселяни,-  изсъсква след  тях  ядосаният сервитьор,  прибирайки  бакшиша.
- Е,  и ние сме селяни, - казваме  ние с половинката. - Важно е да не сме селяндури.

Няколко  часа  след като  обядвахме  трябваше  да се  кача  в  офиса на  съпруга  ми в центъра на  центъра на центъра на центъра. Точно до  входната    врата с домофон видях че някакъв  господин  влиза.  Звъни ми скъпият:"Бе ти  идваш ли? Къде си? След половин час  излизам и  няма да се  засечем". Обяснявам  му  че  ей  сега  се качвам,  усмихвам се на  господина, който  учтиво   ме  е изчакал да  вляза през  отворената  врата,  благодаря му на господина   и се  опитвам да продължа. Ми не дава. Препречил ми  пътя като  полицай,  че и  с  ръце на  Ф. "Качвам се,  чакай  малко" - казвам  аз на  скъпият ми  съпруг.
- Как така  ще се качите? - строго ме пита  възрастният  господин,- вие  къде  отивате? Коя  сте?  Аз съм домоуправ...
- На втория  етаж,- докладвам, -  апартамент  4,  с табелата  "ххх". При  съпруга си. 
- Прекъснахте ме,- строго  отвърна  господина,-  А  аз съм  кореняк  софиянец, живея в тази  сграда.
- Представяте ли се?- ужасих  се  аз,-  как  можах?
- Там ли работите? На втория  етаж,  апартамент  4, с табелата "ххх"?- изгледа ме  с подозрение  господина.
- Харчене на  парите на мъжлето  смята ли се  за работа?- озадачих се  аз.
- Я ми  покажете  кой звънец натискате като ме  няма да ви  отварям вратите.
- "И това е края" - каза си  Щирлиц,- промърморих аз, натискайки  познатия звънец  на домофона.
Вратата изпищя за  отключване, но  понеже  беше  вече  отворена...
- Аре,  влизайте,- благоволи да  ми  разреши  господина.
Усмихнах му се  кротко.
- Предпочитам да  изчакам  съпруга ми  тук,- отвърнах  аз.
- Както  искате... Сссссселяни.