Горките ми онколози. Ако попадна в ада - ще ме пратят в следващата ми ре-инкарнация да съм онколог. Ние с тях си играем на стражари и апаши, или на убиец-полицай, с абсолютно същия неуспех. Аз понякога наблюдавам нашия мач и люпя семки за да видя кой кого ще набие.
- Мартинова! - крещят възмутено ми те,- Може ли такова нещо?! Ти пак пропускаш редовните прегледи!
- Е, и? - отговарям аз, затворила книгата под заглавието "Фауст". На руски. В превод от немски от Пастернак.
- Ох, Мартинова, ти до инфаркт ще ни докараш,- казва лекарската бригада и дружно се хваща за главата. - Бе ти въобще даваш ли си ясната сметка че с твоя трети стадий няма да живееш дълго?
- Аха, - послушно отговарям аз,- Като няма да живея дълго, откъде е тази паника? Дайте дружно да ме оставите да си гътна и всичко ще е наред.
Милите ми лекари онемяват и увисват ментално. А, не, лъжа, някои от тях се гневят с викове:
- Ти си се предала!
Аз отговарям:
- Мдам, и кфо? На провокации не се поддавам.
Те само се отчайват и плясват с ръце:
- Ох бре, Мартинова, с теб не се говори, ужасна си.
- Мдам, и бившия съпруг все така ми казваше.
- Абе Мартинова, ти не искаш ли да живееш?
- Бе де да го знам, до го еба? Искам ли с тази ваша упойка, дето сте ми я набили?
- Мартинова, пращам ти нашите онко-психолози.
- Така ли? Я да ги видя.
- Здравейте, госпожо Мартинова, как се чувствате?
- Здравей, мило дете на 30 години възраст. Я ми кажи петте стадии от девиантно поведение на онко-болен.
- Мартинова! Къде избяга онко-психолог, който ти го пратих?
- Бе отде да го знам, на зиг-заг прескочи оградата, кво съм виновна?

В понеделник пак ще ходя да ми точат кръв. Горките ми лекари.