Прочетен: 1628 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2009 10:51
Бях капнала от умора, денят беше муден, горещ, истеричен, напрегнат. Исках само да се пльосна някъде и да не мисля за нищо. Иво също се прибра капнал, вечеряхме мълчаливо, всеки достатъчно уморен за да говори, да обсъжда, да споделя, да погледне другиго дори. Явно ежедневието и битовизми ни изпиха мозъка с тънка сламка тази седмица. Осъзнавах че това се случва и в най-добрите семейства, за това не се впрягах: не за друго, просто нямах сили. Не се опитвах да го заговоря – днес не ми е ден. Той се помъчи да подхване някакъв разговор, но му се озъбих - и аз не знам защо, той изръмжа:
- Вещица! - и тръшна вратата.
Явно и на него днес не му е ден. Петгодишната ни дъщеря ме гледаше изненадано.
- Тати защо говори така?
- Уморен е, миличка – казах самата истина. Никога не лъжа детето си. В крайна сметка за това съм й майка.
Шетах, чистих, измих чиниите, сложих малката да спи и останах пред едноокия другар – телевизора, гушната от четирикракият другар – дивана. Чаках Иво. В крайна сметка защо ли ми трябваше да му се зъбя? Той не е виновен че шефката ми е същата уморена злобна кучка, с която градът се пълни всеки ден. Не е виновен че обичам работата си, но ми е тежко да работя в женския колектив. Не е виновен че не съм типичен офисен планктон и се дразня от хората, които убиват времето си в безсмислени разговори от 9 до 18.00. Ние сме нормално и добро семейство, обичаме се, като съпруга и майка не трябваше ли да съм малко по-търпелива и толерантна?
Унесох се в дрямка, по-скоро тревожна отколкото отмаряща.
Чух писъците на дъщеря ми от детската стая и се втурнах натам. Моето момиче седеше в леглото си и плачеше така че сърцето да ти се скъса. Прегърнах я, топла и мъничка.
- Всичко е наред, миличка- залюлях я – Всичко е наред, любов моя. Било е само сън, няма страшно. Мама е тук.
- Лошата вещица дойде, а ти я прогони – хлипаше дъщеря ми – ти цялата беше златна, исКински.
- Истински – машинално я поправих аз – Ето виж че всичко е наред. Със златна рокля ли бях? – люлеех детето си и се надявах на сутринта да не се сеща за кошмара. Дали бе повлияна от станалото вечерта? Ох, майко... Искам и аз някой да ме прегърне и да залюлее, казвайки че всичко ще е наред и е само един лош сън.
- Не, не с рокля, ти беше добрата фея, златна, цялата сияеше от само себе си.
- Знаех си аз че съм петдесет кила чисто злато – пошегувах се аз – Ето виж, всичко е наред, лошата вещица я няма, било е само сън, мъничка. Спи спокойно, мама е тук.
Целунах я, погалих буйните къдрици и останах до нея докато заспи отново. Много бързо се успокояват малките деца, ето че тя спи, а една сълзица още трепти на бузата й. Искам и аз така... Де да можех.
Хлопна входната врата. Иво ме прегърна и усетих как огромното му силно сърце бие уморено.
- Съжалявам – казахме двамата в унисон и се усмихнахме един на друг.
- Съжалявам, скъпи – надигнах се на пръсти за да го целуна.
Той не отвърна, отдръпна се и ме огледа все едно ме вижда за първи път.
- Белиш ли се от плажа оная събота или аз халюцинирам? – гласът му беше някак дрезгав, в очите му видях ужас и възторг.
Побутна ме към огледалото, застана зад мен, хвана парченце кожа на рамото ми и го смъкна надолу. Затворих си очите, бях почти напълно заслепена. Отдолу преливаше, пулсираше и сияеше жива плът с цвят на чисто злато.