Имах  от  десет секунди  до няколко  часа. Огледах се.

- Колко си  хубаво! – каза някой.

Огледах го и него.

Босокрако момиче с килнато настрани кукуриго,  малко  по-високо от мен (аз се носих над пода на височина  близо метър)- около  метър и  двадесет ще да е,   най-много  петгодишно.

- Здравей, как се казваш? Искаш ли да сме приятели? – тя  ме  гледаше  омагьосано, без да  мига и  сякаш без да  диша изведнъж. Замислих се. Всъщност,  нищо не ми пречеше да поостана и да... Хъм, какво правят  "приятели"?

- Хайде да  играем! –  в гласеца  й  се  четеше  молба – Моля те, лято  е, всичките ми приятели са на море.

Премигнах  объркано.
-  Море – повтори детето – Едно  огромно и  хубаво нещо. То ми е  приятел. Прилича на небето, но е наопаки – ако  небето е  горе, то  морето е  долу.

 

Това  вече  го разбрах,  аз  обичах небето и го  познавах. Ако морето е като небето, то с това босокрако хлапе  харесваме едни и същите неща.

 

- А мама не дава  да  излизам, защото навън вали-гърми-святка – тъжно сподели то.

Определено  го  харесвах – не правеше  резки  движения, не крещеше и не  се суетеше.

Бавно и предпазливо влязох по-навътре в стаята и се  огледах по-внимателно.  На масата сред куп омацани с водни бои  листа  видях  рисунка на   разкошен храст жълти  рози. Обичам  жълтото.

- Това е  Фани – каза  хлапето – Кръстих го  така, защото е  фантазьорка,  нищо че е  само  нарисувана  роза. Дори  нарисуваните  рози  трябва да  имат  имена, нали?

 

Не  й  отговорих,  обикалях  бавно и внимателно  из стаята, детето  ме  следеше със сериозните си  очи и  се  усмихваше, преди да разкаже за  имената  на това, до което се доближавах.   Каза  че  играем  на  въпроси-отговори,  нищо че въпросите ми са  мълчаливи. Изведнъж спрях и  се разтреперех – на стената  имаше  картина, където  видях нещо  огромно, синьо, дишащо, могъщо,  мъдро...  досущ  като небето.

- Това е  морето – каза  детето – Виждаш  го какво  е... А на живо е  още по... Казах ти, нали?

 

Разбрах че времето ми  изтича.

- Тръгваш ли си? – натъжи се  малката – Ще  дойдеш ли пак?

 

Надали, но нямаше как да й го  обясня. Хората ни  мислят за особени късовълнови електромагнитни колебания между буреносните облаци и земната повърхност
Аз съм само  кълбовидна мълния, появила се в стаята  й, мъдростта на предишните  ми  превъплъщения ме научи  че  ако се взривя тук и сега, то  това  хлапе ще  пострада.  Затова направих  невъзможното за да  обуздая  радостта  си  и  бавно да  угасна, без да  убия  някого с моята  мощ. И то без да  искам.

Следващият  път, като се  възродя, ще  гледам да съм  край онова  синьо, могъщо, дишащо  нещо, приличащо на  моят  дом - небе. Ако се  взривя над него,   ще го нося в себе си. Завинаги.

Много ми хареса. Бързо се сетих какво е героят. И това допълнително ми хареса :)

Оставаше и ти да не се сетиш:-)))
Благодаря, Марк.

умееш да караш думите да ми спират дъха. Предаваш наглед дребни нещица по такъв завладяващ начин, чееееееееее......................

(прави несръчен реверанс)
И всичко това само заради плътно затворените прозорци когато гърми-вали-святка.
Благодаря, приятелко любима:-)
Време е за море та да не гръмнем като кълбовидни мълнии в един момент:-)

е време за море!
и наистина мои приятели, които живеят в къжа миналата седмица ми споделиха,че в хола им е влязла мълния

Стига де! Без последствия, надявам се?