Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
09.01.2009 00:13 - Последното обаждане.
Автор: minavam Категория: Изкуство   
Прочетен: 1617 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 28.09.2009 10:48


- Няма да дойда – каза  Жени.

- И таз добра - хлъцнах  аз-  И как ще  го  обясня на рожденичката?

Не че е  голям проблем да пропуснеш  ЧРД-то на  колежката,  но  вече  бяхме  казали и  двете че ще  дойдем, ангажирали се  един вид. Изненада ме тази внезапна  груба  категоричност на Жени.

- Няма  да  отида – излая  тя – и ти не ходи там, остани вкъщи.

Чак се сепнах.

- Какво ти  е? – изненадох се  аз. Голямата стрелка на  часовника  сочеше  12.

- И  аз не знам – съквартирантката  ми  решително се зави в тънкото  одеялце  пред телевизора и  навъсено ме  изгледа  през дебелите стъкла на скъпите  си  очила – Днес няма да мръдна оттук. И ти недей да ходиш никъде.

 

Аз само се подсмихнах: знаех си  че   Жени все  вярва в определени  предчувствия. Тези нейни  предчувствия ги смятах за  безобидни странни прищявки на  една  иначе умна  жена с две висши  и куп кавалери.

- Седем вечерта – изсмях се  аз – Излагаш се. Какво  като  се стъмва?

- Стъмва се – отстранено ми  каза  тя – Няма да  изляза  оттук.  И ти   няма да  излизаш.

- Това пък защо? – започнах да се дразня  аз. То бива  странности, бива, няма лошо, но  пък нейното вече...

- Не знам! – с тънък писклив глас  изквича  Жени – Не знам!  Не знам!  Не знам!  Не съм го  казала  аз! Вместо  мен някой  все  едно...

Тя се сви  под завивката си,  ужасените  й  очи ме  гледаха   с молба  зад дебелите скъпите  маркови  очила.

Останах вкъщи  онази вечер  за да  я  успокоявам. Тя подскачаше  при  всяко движение  и  говореше нещо за телефона,  демек  ей сега  той ще  звънне и ще се обади... ще се обади...

- Кой ще се обади? – аз се свивах на диванчето до нея,  така ме  беше наплашила.

- Не зная... не зная... – тя  се беше вкопчила в ръката ми – само не се бой, моля те.

- Престани да  ме плашиш – аз тършувах из  шкафовете  за  малко  успокоителни и за двете ни – Страх ме  е.

- И мен ме е страх.  Много.

 

Нищо не  успях да  изкопча от нея  онази вечер.

 

На сутринта тя  ме  побърка от  извинения. И двете се  чувствахме  неловко:  на нея  й  тежеше снощната  истерия,  аз се  измъчвах като я  гледах как се мъчи. Пихме  си  кафетата  и двете забили  погледа в чашите си,  мълчанието наоколо ставаше  все по-плътно,  реално, тегаво...

Измъчвана от тази  звънлива тишина  през този  почивен ден, не знаейки  къде  да се дяна, реших да се поразходя. Облякох се,  грабнах сборник с разкази на  Кортасар в мека  подвързия за да си  убивам времето...

- Да се върнеш преди  съмване! – кресна  Жени,  обърнала се към мен. Тя току що  си беше  сложила  лещите и  очите  й  изглеждаха  още  по-страховити и  далечни, отколкото  зад  очилата. „Разширени  зеници” – механично  отбелязах  аз, изпуснала в  полуприпаднало  състояние шала си,  чантата и  книгата. Жени  се сви, прегърна раменете си като  изгубено дете в студа, клекна на пода и  започна  да се клати напред-назад. Втурнах се към нея  с някакви  безсмислени  утешителни  думи, но  тя  изведнъж  се  разплака така горчиво,  от сърце, с такава  болка  че  просто  стоях над нея,  онемяла,  оглупяла  от  безпомощност и  напълно безполезна.

- Май имам нужда от  специалист – тя спря да  хлипа  чак към  обяд – не разбирам какво ме прихваща.  Прости ми, моля те...

- Стига, знаем се  от малки.  Стига, не плачи – аз се суетях около нея, без да знам как да  й  помогна.

- Само  не  отивай в парка – изведнъж   каза  тя с мека  уморена  усмивка – докато стигнеш там,  ще е  тъмно. И ще се прибереш  по никое  време,  знам те  аз. А към полунощ  ще звънне  телефона и  ще  се обади  той...

- Тоя телефон непрекъснато  звъни – отвърнах  аз – Жени... моля те... няма да ходя  никъде,  ще остана с теб.

 

Тя  отказа и почти  насила  ме  избута  навън.  Разбирам  я,  и  аз  не бих  искала  някой  да ме вижда  в подобно състояние,  че и да го товаря с  дребните  си  истерии. Послушно  излязох от  скромната ни  квартира, но нямах сили да ходя където и да  е. В асаньсора  обаче се  сетих за нещо, което  неприятно ме  боцна с иглата на безпокойството: откъде  Жени с нейните  предчувствия  бе разбрала  че  аз бях  тръгнала към  Южния  парк? Нямам навика да се разхождам там,  парка е  далече  от нас,  просто тази  мисъл  ми бе  хрумнала, докато  се  обличах преди  излизане. Някак си  тревожно  ми  стана, обикалях край   входната  врата на блока като  патрулка,  чудих се дали да не се върна – да  я видя как е  тя, да не  направи  някоя  глупост,  Господи.

Седнах  на старата  оплюта и  почти напълно  счупена  пейка,  за да  си събера  мислите.

- Ваше  ли  е? – попита красив мъжки  баритон   и върху  коленете ми  легна  сборник  с разкази на  Кортасар.

- Да... да, благодаря ви,  сигурно съм го  изтървала в  асаньсора – тихо отвърнах  аз.

Мъжът отсреща  бе  някак си ... среден.  Среден  ръст,  средно тегло, средна възраст. От онези, които  срещате  по  сто пъти на ден и  все не ги помните. Гледаше ме  някак  разбиращо, с тъжна и далечна  усмивка и ми се стори смътно  познат.  Все  едно  вече  някога  някъде  ми е подавал  ръка, държал входната  врата за да вляза  и май ме е канил  на кафе...

- Не се притеснявайте – меко ми каза  той – с вашата съквартирантка  всичко ще  е наред, а книгата  я  изтървахте в антрето си.

- Вие... кой сте вие? – дори не  успях да се  уплаша.

- Съсед съм ви...  от  десетия  етаж – бегло се  подсмихна  той – Ангел. Не се притеснявайте за Жени. Всичко  ще се нареди.

Чух първите  удари на  барабани и  някакви  духови  инструменти.  Моят  незабележим и невзрачен събеседник се  усмихна  едно такова странно...

- Трябва да  тръгвам – каза той – ще ви се обадя.

Вратата на  входа ни  в нашият блок  зейна, като  черна  уста, и  от там  се  чу  плач и  онази  странна  музика, която  чак сега  разпознах като  погребален  марш. Настръхнах,  изправих се и  се олюлях: право към мен  носеха в гроба  онзи мъж, който току що  ми   беше сложил върху коленете  сборник с разказите на  Кортасар. Беше същия, не  халюцинирах и не  се припознах: същото  бледо високо  чело,  черната коса с посребрените  слепоочия,  някак  остър  профил и  добра  ирония  в мъртвата  усмивка.  

 

Вървях след гроба като  омагьосана.

- Плачи, момиче – каза ми  дребна  сбръчкана  старица – не го гледай така,  трябва да поплачеш за  нашият  Ачо, иначе  ще ти се  счупи сърцето.

- Сърцата се разбиват – прошепнах аз – не се  чупят.

- Чупят се – отвърна  ми тя, бършейки сълзите си.

 

Мисля че се прибрах към полунощ. В тъмните стаи  се  чу  зловещо  тиктакане  на   часовника. Прясната  пръст от  гробището върху  обувките  ми   безсрамно  ухаеше  на  цветя и  живот. Домашният ни телефон  иззвъня отчаяно и  безнадежно. От стаята си  изскочи  Жени, трепереща и  шепнеща:

- Това е той... казах ли ти  че  ще  се  обади! Той  е, знам го...

Телефонът ни  виси  до  огледалото в антрето.  Гледайки  директно в  ужасените си  очи в отражението си, протегнах  ръка към слушалката.

- Ангел?

- Да... Сбогом.



Тагове:   малко приказки,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. eleonoraknyazheva - Хм,
09.01.2009 20:42
никой не смее да постне коментар или чувствата на публиката са противоречиви, като моите? Леко хаотично начало, може би заради малко повечето внимание, отделено на истерията на приятелката. Но, финалът е впечатляващ, ако е уместно да се изразя така. Не знам кой как се отнася към подобни сюжети, но аз съм изживяла лично един подобен, а знам и за други, споделени ми от близки познати. За странни "контакти" с отвъда. Затова съм малко суеверна относно тези неща. Ще ми бъде интересна дискусия по темата. Поздрав от мен. :)
цитирай
2. minavam - 1. eleonoraknyazheva
09.01.2009 20:46
хаотичното начало и неразбиране са преднамерени. Героинята на разказа знае за "предчувствията" на съквартирантката й и снизходително мисли за тази малка слабост на иначе близка приятелка.
Връзката е следната: истерии-> недоверие->желание за бягство->очевидно доказателство.

Не мисля че ще има дискусия - това не са неща за чалга-побои-политики и т.н. Но ти благодаря за отзива, радвам се че си ме разбрала:-)
цитирай
3. marcusjunius - Аз пък си помислих - ангелите пом...
12.01.2009 14:32
Аз пък си помислих - ангелите помагат и всеки път, когато помагат, умират по веднъж. Поздрави!
цитирай
4. minavam - 3. marcusjunius
12.01.2009 15:54
И така може да се каже:-)
поздрави, Марк:-)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: minavam
Категория: Изкуство
Прочетен: 521851
Постинги: 231
Коментари: 693
Гласове: 2114