Прочетен: 2193 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2009 10:47
- Съвсем-съвсем не може? – попита бездомното Куче.
- Айде-айде – отвърна Човекът – не стига че те храня, давам ти бульон с хляб, някой кокал чат-пат, ти сега и колиба ще искаш. Нагъл Шаро.
Кучето взе че запомни последната дума и реши че това ще е името му. Човекът го наричаше Шаро, дъщеря му го наричаше Веселка (защото Кучето весело махаше с опашката, когато я виждаше) а майка му го наричаше Бъки. Кучето известно време се объркваше, но после прие че се казва Шаро-Веселка-Бъки. Най-важното в случая бе че на улицата Кучето вече имаше собствената си паница, която веднъж дневно се пълнеше с остатъците от обяда на човека. Кучето започна да пази паницата си и човека от другите улични кучета. Следваше Човека като сянка и ревнуваше, ако той галеше някой друг.
Усещаше, че на този Човек му допада поведението на Кучето.
- Много ме обича – с умиление казваше той на другите хора и подхвырляше на Кучето някое друго парче храна – чак налита да хапе другите помияри, като ме види. Пази ме, пази си и територията.
Веднъж Кучето реши да влезе в двора на човека.
- Я марш! – ядоса се той – само бълхи ми липсват тука! Марш вънка!
Кучето разбра че му е позволено да живее само на улицата. И започна да пази Двора на нейният Човек. От всички. Беше го страх че другите кучета ще му вземат мястото до мръсната паница, където все пак имаше бульон с хляб. То беше неговото Куче: нали вече имаше име, все пак защо Човекът ще го подхранва и дори понякога гали по черната глава?
Само че другите хора не са били съгласни с това, че Кучето охранява цялата улица.
- Страх ме е, мамо, тя ще ме ухапе – каза Детето.
- Не може да се минава от там – уплашено каза Пенсионерката с бастуна.
- Ритнах я, тя ми скъса дънките, срам – не срам, но тя ме нападна – намръщи се Младежа.
- Заобикалям това място отдалеч – призна Жената с малкото кученце.
- Вземете я в двора си, щом я подхранвате, тя тича след колите и един ден някой ще я блъсне без да иска – каза Шофьора – ако ще се грижите за някой, правете го както трябва.
- Че аз какво съм виновен? – вдигна рамене Човекът – вие сте безсърдечни хора, няма нищо добро у вас, грам състрадание нямате, не стига че подхранвам горкото кученце, за да не умре от глад, вие осъждате подобно добро дело. Вие сте коравосърдечни егоисти, живота сред вас е ужасен!
- Мамо, какво значи „корвавозърдечен”? – попита Детето.
- Това е някой, който не се интересува от чуждо ухапано дете и предпочита да подхранва кучето в парка или край входа, на улиците или до кофите за боклук. Вместо да го вземе вкъщи, да го изкъпе, да му даде име и да се грижи за него, като носи и отговорността за постъпките си – отвърна Майката.
- Демагогия! – раздразнено отвърна Човекът и затвори вратата по особено гневен начин.
Кучето лежеше до оградата, зъбеше се на хората и не разбираше вината си. То не бе направило нищо лошо, нищо срещу инстинктите си – пазеше някого, който я хранеше и чат-пат наричаше с някакво име. Продължаваше да пази с надеждата че най-накрая ще й изберат едно име измежду Шаро-Веселка-Бъки. И ще я вземат вкъщи. В крайна сметка то толкова пъти доказа верността си.
_____________________________________________
Според Екоравновесието в София има 10 000 - 11 000 кучета и около 9000 са ваксинирани.
Според скромните ми всекидневни наблюдения - и двете цифри са пълна лъжа.
Лесно е да си добър без ангажименти. Добричък един такъв. Криворазбрана добрина е това.
а хората и институциите (въпросното Екоравновесие), които се предполага, че трябва да се грижат за тях вършат работата си през пръсти.
Вероятно стои въпросът защо никой не ги е взел вкъщи, но аз мога да отговоря само за себе си - в апартамент с три пораснали котки прибирането на куче е твърде екстремно занятие.
Както и да е, кучките не налитаха на чужди хора, лаеха единствено срещу чужди кучета, нормално. След смъртта на втората някак единодушно спряхме да оставяме хранителни отпадъци за минаващите им събратя, да не би някое да се застои и да бъде отровено... А нашите си имаха и къщичка, даже. Гадно, гадно...
не се засягай, но охранени кучета, които нападнаха нас със синът ми, когато минавахме с кучетата покрай тях, според подхранващите със сигурност не са нападали нас. но детето се уплаши - тогава беше малък. Нито едно уплашено дете подобна добрина не оправдава. В парка намерихме едно изхвърлено кутре, намерихме й добри стопани, но не я подхранвахме. Изходите са винаги повече от един.
Поздрави:-)
Права си, знам, че не това е най-добрия изход, ама така се случи тогава.
