-         И  защо е  този  траур?- попита Славея  Черната  Роза – Разбирам че  малките  черни  рокли са  абсолютна  класика, но все  пак...

Розата мълчеше,  гледайки  към  Замъка.

-         Очакваш  някого,  нали?-  Отвърна  Славея на  мълчанието на  Розата- и  какво ти  липсва на теб, точно  на теб,  толкова  трагично  красива?

-         Щастие- прошепна  розата и  от  короната  й се отрониха  две пресни сълзици, паднали върху   пръстта  като  перли.

-         Щастие ли?  Ще ти  разкажа  за  Щастието,-  зарадва  се  Славея,  отметна си  главата  и  оголи  гърлото  си за да пее.

Морето  спря бурите си, а

гората събра  зелените си  длани  за молитва , за да  може да има  тишина по  света  и  да се  чуе

Славея.

Изправената  Черната  роза си  остана  безразлична,  гледайки  към  Замъка.

-         Мъртва ли си?-попита  я  изтощения  Славей.

Розата не му  отвърна и мълчанието   й  увери  Славея  в правотата  му. Той дори бе  разперил  крилата  си  за да  отлети  другаде,  но  изведнъж  свенливо  Розата  рекна:

-         Ако  щеш  ми  вярвай  но някога  бях  бяла...

Славеят  смутено  погали  Розата  с  крилото  по  листата.

-         А  си мислих  че  си  мъртва.

Тя не  му  отвърна. Срамуваше се задето някой я смяташе  за мъртва и  й  беше  неудобно  задето  се  притесняваха за нея.

Тя се  протегна  към  Слънцето  и  помоли  Славея:

-         Не  мога  сама... Помогни ми да се  изправя.

-         Какво  има в този  Замък?-  ревниво  попита  Славея.

-         Няма  значение – каза  Черната  роза,  преливаща в  алено-червено- мисля   че  много  скоро  ще  го забравя.Каквото и да е имало  там...