Не  обичам  жегите,  нажежен  асфалт,  морето с някакви си  „о я, дастиш-фантастиш”, тръгнали на  алкохолен  туризъм. Не  обичам лятото. През лятото съм перфектно изпълнение за  на  препарирания  несъществуващ  звяр,  в различни стойки и  пози. С  пълнеж  от  мисли,  неправилни  спомени и  усет за нередност в живота си. Даже мъртвешкият поглед на  очите ми изглежда като  истински. Ако близките  ми  решат да ме продадат като трофей от  благороден елен - няма да  забележа. Ако  ще и  крокодил да съм  била, когато  бях  жива,  нямаше да  разбера. На  препарираните  не им  пука  какви са били  преди. Дисбаланса на  Ин и  Ян в организма си  го  усещам  като  авитаминоза през  цялото  лято.  
Събуждам се през есента,  с първите  й  стъпки. Усетих я  чрез  дъжда снощи в  Пирин - нямаше ги  онези  летни суетливи  гърмежи, само  тих разговор  с  дърветата,  готови да заспят. Сега  очите ми  са  живи, дори когато  гледат в една точка, а  онова  усещане за нередностите в живота  ми  отлетя. До  следващото  лято. Пак ще  пушим с мъдрата ми есен по  едно и същото  време. Ще  се  усмихваме на  мрънкащите  минувачи и  ще  подсилваме  недоволството  им  с  аромата на  падналите  листа.  И  ще  съм  й  благодарна  за  всеки  един  дъжд,  който  отмива  от  тротоарите прахоляка и  хората.  Очакват ме  няколко  месеца  щастие.