Прочетен: 1556 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2009 10:43
ПОРЕДНАТА СРЕЩА
- Мартааааааааа,- провикна се жената от таванския прозорец.
Алтовият й глас бе тежък и плътен, като старо вино. Тревожно се разлая старото куче край оградата и нежно, зовящо измуча черната крава, връщата се от пасеще.
- Марта,- боцна я с пръст в рамото ниският гърбав младеж.
Тя не му отговори.
Гледаше в черната река, надвесила се през кекавия парапет и плюеше долу, опитвайки се да улучи най-големият водовъртеж.
- Марта,- нежно пропя гърбушкото и дяволски красивата брюнетка край парапета сякаш се събуди.
- Шшшшшът,- нервно се изсмя тя,- тихо. Иначе леля Берта ще рече че си ми годеник.
Гледаха се в очите известно време, Марта-Обущарка, превърналата се изведнъж от внучката на обущаря в богато буржоа и гърбавият й приятел от детинството, чирак на ковача. Гледаха се и нямаха време за разговор.
- Айде кажи ми как стигнахме до тук.- мрачно каза тя. Вдигна безбройните си фусти и възседна парапета по най-неприличния за една дама начин – сякаш яздеше кон без дамско седло. Скъпите й кюлоти се видяха чак до чатала.
- Марта,- с укор промълви гърбушкото до нея,- хайде да ги правиш тези номера вкъщи на гувернантките ти и баща ти, не на мен. Моля те.
- Той е тъп, Ерик. Та той е алчен затъпял от сланината си старец, и защо да ме е грижа за него?
- Не знам. Аз никога не съм имал баща. Няма как да ти отговоря.
- Мартаааааааааа,- провикна се отново жената от таванския порзорец,- Марта, моля те...
...
МАРТА
Марта израсна сред обущарски кожи, капаци за токове, подметки и стелки в ателието на баща си. Помнеше добре дядо си – тогава все още обикновен обущар, който вършеше всичко сам. Баща й бе коренно различен от предците си: нае работници, създаде цял цех за производство на луксозни изделия, създаде клиентела в богаташките среди и се замогна така, както малцина биха могли да си представят. От босокраката и дръзката крадла на съседските ябълки за близо четири години Марта се принуди да се превърне в истинска млада дама: будният й ум светкавично попиваше новият материал, преподнесен в цифри и букви, а вродената й женственост позволи без усилия да се сдобие с непринудени маниери. След време обаче у нея се появи онази вътрешна самота, която притежават повечето мислещи хора, когато не се чувстват на мястото си. Идваше всяка година в малкото си родно градче през лятото, предизвиквайки завист сред бившите си приятелки с елегантните си рокли, шапки, чанти, чадърчета и ръкавици. Все повече се затваряше в себе си и това й придаваше някак си порочен вид. Повърхностните хора биха я сметнали за надменна, докато тя просто се вглъбяваше в собственият си свят, като отказваше безмълвно да има нещо общо с новата си роля.
- Тези рокли ме задушават, Ерик, - мрачно обясняваше тя на старият си другар,- огърлиците ги усещам като нашийници, а тежките златни гривни досущ като белезници. И целият им лицемерен свят на богатите не ми допада – любезното им държание, учтивият им смях, който никога не знаеш дали не е присмех... Какво ли не бих дала да се върна тук и да изживея живота на едно обикновено момиче, но баща ми откачи от възможността да ме омъжи за благородник. Може да е всеки от най-бедните, подли и двулични зестрогонци със шпага, които срещам толкова често. Стига да има титла. Това ще ме убие... хваната в капана на този техен лъжлив живот аз няма да издържа дълго.
Седяха край реката и мълчаха, гледайки залеза. Мина близо седмица след поредното й появяване в градчето, като разбира се тя отново направи фурор с лачената си лека каляска, в която бе впрегнат огнено рижав кон от скъпа порода.
Гърбушкото мълчеше в отговор. Беше потънал в спомени: ето я дванадесетгодишната Марта замерва с камъни по-големите хлапета, измъчващи дребничко куче... те я хванаха тогава и пердаха й се размина на косъм: по-големият й другар в игрите беше извадил мълчаливо една пръчка от оградата, край която се разигра цялата сцена и също така мълчаливо чакаше... Големите ги псуваха отдалече но не се осмелиха да се сборичкат с него: физическата му сила беше известна още тогава. На колко беше той всъщност? А, да, на четеринадесет.
...
ЕРИК
...запознаха се случайно. Заедно с невероятната си физическата сила, толкова често срещната при гърбавите хора, той притежаваше и феноменална памет. Сега се върна назад в спомените си и се сети - тогава тя бе най-много на девет. Той, съответно, на единадесет.
- Какво правиш тук съвсем сама? – попита той слабичко чернокосо момиченце, разглеждащо огромна мухоморка.
Тя го простреля презрително от упор с оръдията на черните си очи право в сърцето, извади от плетената кошница мъничко ножче, сряза пънчето на мухоморката и си тръгна.
Той вървеше след нея, хем развеселен хем ядосан, и не знаеше какво да каже. Така влязоха в градчето: мъничкото момиченце, носещото огромната мухоморка пред себе си като трофей, и гърбавият чирак на ковача след нея, като куче. Винаги й бе верен, всъщност. Дори след години, когато имаше други жени.
А ги имаше , и то без да му се налага да плаща или да полага големи усилия. В градчето отчаяни вдовици и грозновати моми не липсваха, всяка една от тях бе готова да легне ако трябва и с дявола, за да хване работлив и спокоен ерген, какъвто беше той. Ако Марта беше една от тях... Ако...
- „Ако” е мръсна дума, моето момче, „Ако” цапа гащи и мирише лошо, забрави я тази Марта-Обущарка, ожени се и си завъди куп мънички гърбави деца от нелюбимата си използвачка",- си казваше на ум Ерик, тръгвайки от поредната развратна вдовица, решила че като се пусне на гърбушкото, то той задължително ще изпадне в кучешкия възторг и ще легне по гръб, за да го чешат по корема като награда.
Не беше щастлив. И, доколкото разбра, любимата му беше още по-нещастна. В първият момент изпита болка, но и се зарадва по някакъв свиреп егоистичен начин. Марта-Обущарка... неговата Чернокоска. Знаеше си че няма да я съблазнят нито парите, нито знанията, нито блясъците на славата. Тя бе като стомана, достойна за шпагата на самият Крал: никога не се пречупваше, колкото и да се огъваше привидно.
Тя бе единствената, която не го използваше. С нея се чувстваше у дома, можеха не само да си говорят с часове, но и да мълчат заедно. Тя притежаваше онази странна смесица от цинизъм и мечтателност, която в съчетание с красивата външност изглеждаше скандална. А всъщност бе тъжна. Не беше влюбен в нея. Не. Обикна я.
Усещаше с изострените си сетива че всичко това ще свърши зле за него... Беше неизбежно.
Веднъж тя му разказа някаква местна легенда за крилатите мъже, на които крилете бяха дарени от любовта. Ако една жена целува по устата от цялото сърце мъжа, когото обича, то му поникват криле. Тогава той гръмогласно й се изсмя:
- Слез на земята, малката, сега или жените са твърде необичащи, или мъжете твърде страхливи за да приемат подобен дар.
Тя тихичко изпсува тогава през зъби и му обърна гръб.
...
СБОГОМ
- Ерик,- чукаше на вратата на скромната му къща леля Берта,- Ерик, моля те...
Той разбра всичко. Веднага. За сватбата на Марта-Обущарка и младият баронет целият град говореше от два месеца.
- Мисля че тя умира, Ерик,- каза старата дойка,- а аз не мога да позволя да гледам как моето момиченце умира. Аз съм я изкърмила, помня я от петия й ден, когато майка й почина. Моля те, не й се сърди задето се съгласи на този брак. Тя ще умре веднага след сватбата, както я знам какъв е инат. Баща й дава добра зестра, а онези баронети нямат пукната пара, даже титлата я нямат – не са някакъв род, а са я купили титлата. Че им се наложи и да продадат нещо си там.
Той мълчеше през цялото време на треперещият й монолог.
Знаеше какво да прави.
Отиде в градината на къщата на Марта и хвърли шепа ситни камъчета в до болка познатия прозорец. Ей така, за сбогом.
- Ерик?- попита го тя и го заболя досущ като при първата им среща,- Моля те... Ерик, дано си ти.
- Аз... - каза той. Не бе свикнал да лъже.
- Здравей, любов моя, черна моя, детска, страшна моя любов. Здравей и сбогом. Прости че никога не съм ти казала. Ако бях избягала преди време при теб, още когато бях внучка и дъщеря на обущари, то баща ми щеше да ме пропъди и вече да сме щастливи, да имаме деца... Силни като теб. И нагли, пъргави като мен. Страхливка съм, прости ми, мислих го, но не посмях. А и ти винаги си имал толква любовници, че се питах, за какво ли съм ти притрябвала аз, твоята детска приятелка.
- Марта, аз... – започна гърбушкото, но изведнъж градината се напълни факли, гвардейци, лакеи.
- Къде е дъщеря ми?! – дереше се бащата на Марта.
- Къде е годеницата ми? – грачеше младежа до него.
- ЕТО яяяяяяяяяя! – изреваха слугите,- Дръжтеееееееее!
- Сбогом, любов моя,- красивата брюнетка взе в шепите си лицето на гърбав младеж до нея и го целуна.
Изведнъж хвръкнаха парчета кости, кожа и кръв. Шашнатите слуги разглеждаха сянката на разперените криле.
...
- Бабо, ама какво е станало толкова че всички говорят сега за чирака на ковача и за някаква си обущарска дъщеря?
- Еее, тя като го е целунала от гърбицата му са изникнали две сребристи огромни крила. И са отлетели някъде заедно и сега са щастливи да си правят свободни крилати бебета. Така става когато една жена обича един мъж, бабино... поникват му крила...
01.07.2008 09:35
01.07.2008 10:03
