Не се сещам как стана. Помня  само  въпроса на  малката:
- А къде е  батко?
- Ей  сега  ще си  дойде,- машинално  отговорих  аз. Имах  тежък ден,  мислите ми  бяха  другаде.
- Къде  е? – настойчиво  попита тя, понечих да  й  отговоря  и  изведнъж  изстинах.
Не си спомнях. 
"Къде  е синът ти?" – зададох си  въпроса и започнах да  падам  в  черната  дупка на  ужаса. Къде е  синът ти, татенце? Какво ще  кажеш  на жена ти, като се прибере? Спокойно... чакай  малко... спокойно...Къде  го прати? Ей  сега  ще  го намерим.
Обадих се  в магазина до нас:
-  Ели,  Костадин да е  минавал?  Пратих го за  цигари уж,- стараех се  гласът ми да  звучи  максимално небрежно.
-   Не, комши, не съм го виждала.
-   Мерси, извинявай,  явно  е  тръгнал  по другите магазини.
-   Ха така, като си дойде  му натрий  носа да не подхранва  конкуренцията.
-  Обещавам,  - затворих  като се хилих  фалшиво.

Не го  бях пратил за  цигари, нито  за бира...   помня  че  беше някъде наблизо... пратих го... за какво и  къде? Като  дойде  полицията  какво  ли щях да  обясня? Пратих  синът ми до някъде,  но  защо и къде  не помня? Аз не съм  лош баща, не... чакайте... но как така не се сещам...
Хлопна вратата на  асансьора и хукнах  към  входната ни  врата, но се  хлъзнах по плочките и  коляното ми и  лакътя  изпукаха в унисон. Изохках, стиснал  зъби, за да не  викам и да не плаша малката.
-     Тате! Татенце! -  дотърча  тя  и ме прегърна,- Татко! Удари ли се?
-      Татко!- разтревожен,  синът  ми  се беше надвел  над  мен, държейки  роклите на  майка си, взети от  химическо  чистене.

А, да. Химическото до нас, годишнина  на приятелите  утре... Там го пратих. Как  можах да забравя?Късно вечер след като  гипсираха коляното и лакътя ми в Пирогов жена ми седеше  до мен и  шепнеше през сълзи:
- Няма да ти е приятно да го  чуеш,  и  за другите  е без значение. Да,  не се  забелязва отстрани, но  те моля... това днес подейства на всички  нас. И дано ме чуеш...Спри да пиеш. Или поне не се  напивай така... Моля те... Моля те...