Към  лаптопа  днес  посягам като  към  писалка. Усещам  се   ненужна, стара,  жалка пред  подигравката на  празната страница  на   Word-а. За това предпочитам  хартия. Я,  с нея  съм на ти. И не на  мене тия  че било старомодно  да се пише върху  нея , аз  другото и без  това не го   умея и    ще те  мъча  с  разваленият ми  почерк – разклатен  от  артрита между впрочем. Виж,  не се сърдя нито на теб нито на нея.  Нито задето  мина   толкова време, нито  задето  чакаше  с  години аз да се разболея или  тя  да  забременее  за да ни запознаеш. Какво да ти кажа, сине... Ти си знаеш.  Благодаря  че се отбихте в болницата, диагнозата ми беше  хубав повод    да те видя  от  пет години насам. Чудесно е  че не беше сам.  Желая ви любов и  късмет. От  своя страна  мога да помогна само със съвет: след като  си  достатъчно пораснал   за  секс и правене на дете, то се хвани на по-сериозна работа, мисли  за собствено  жилище и  въобще...   Опитай се да драпаш за нещо сам. Като съпруг и бъдещ  баща.   А не на  трийсет години   все от  мама да лапаш. Не, няма да ти  отпиша  жилището си  като дарение. Не защото не мога - не ща. Че  като  те дундуркам май не ти  помагам. Не се стягай...

P.S. Не, не може да  се нанесеш незабавно  там  – аз  все още не съм  мъртва. Имай  търпение.