- Престани да го  глезиш, - боботеше  мъжкият  глас в спалнята . Мама мълчеше и  детето посегна към  дръжката на вратата за да  я  отвори и  да види  дали  онзи,  другия, не  я обижда.

- Не ни  помагаш така като  го  оставяш... – мъжът преглътна.

- Като го  оставям  да  яхва облегалката на новите  ти  черни  дивани  от  скъпата  кожа,- иронично  каза мама  и детето  все  едно  видя стъкленият  блясък в очите  й,- той си  фантазира  че това е  кон,  та той е  само на  пет години. Не  може да си седи  в  ъгъла като наказан и да не докосва  мебелите ти от скъпа  кожа, бюрата ти  от скъпия  махагон, скъпия порцелан, скъпите  плочки в банята, скъпите рамки за снимки. Той е  дете. И когато  се  обвърза с мен ти знаеше  че  имам дете. И твърдеше  че няма проблем.

- Не говорим за това... – отегчено каза  мъжът и детето  поиска да  порасне  по-бързо  за да го  удари.

- Напротив,- вече дори  гласът на мама  беше стъклен, не само  погледа  й,  това  детето  разбра  дори от  другата страна на  вратата.

После  заговориха  по-тихо и  детето  дочуваше само:  бъръ-бъръ...той  ще  пораства,  Ана.... да-да, а ти се надяваше  че ...ду-ду-ду-ду... все на пет....не,  просто  съм  казал...шу-шу-шу... и щом  от сега... мрън-мрън-мрън... аз се старая за вас,  та той може  да  отиде  в Харва...каза той, но мама се изсмя: Престани  да ме  лъжеш,  не съм тук с теб за да  платиш  на детето ми образование в  Харвард, мислих си  че те  обичам и ти ми каза  че няма  проблем  да се  разбереш с моя син.

Детето не разбра много, но  се сети  че  става  дума за  него.

- Можеш ли да да му  отнемеш такъв  живот на това момче?!- кресна тогава  мъжът,-  помисли за него. Аз  мога много  да му дам.

- Да,-  уморено  отговори  мама,-  като  му  отнемеш  детството.

Детето така и не разбра  какво стана.  Просто  един ден мама събра нещата в  две малки  чанти и  те си тръгнаха. Преместиха се в една  слънчева  миниатюрна  гарсониерка, мама каза  че  била под наем, но докато  са  тук  тя  е само  тяхна защото  мама  я плаща,  и може да си яхва  облегалките на диваните колкото си  иска. И  имаха  един  страхотен  звънец – другите  звънци бяха  остарели и  дрезгави,  а техният звънец  предишния  наемател  го направи  да  звучи  като  онази  мелодия  дето  мама  каза  че било  „малка  нощна  музика”.  

Детето така и не  каза на мама, но  тайничко    кръсти най  големият диван Звездо. Звездо  беше  черен кон с  бялата  звезда на  челото,  и  като  си  извадиш  меча и  го пуснеш  Звездо в галоп... Ехеййй, пазете се!

Един ден, докато  детето  яздеше  Звездо, някой  звънна на вратата.

- Аз ще  отворя!  Аз  ще  отворя! – заподскача детето  към  входната  врата.

- Моля тееееееее, поне питай „Кой  е”,- провикна се  мама от кухнята.

Детето  отвори вратата и  видя  онзи  мъж. С  букет от  червени  рози.

- Извикай  майка си, малкия,- каза мъжът  с букета.

Бяха седнали в мъничката кухня на  мъничката  гарсониера.

- Значи... тук  живееш,- каза  мъжът и на детето му се прииска да го  удари за втори път.

- На нас  ни харесва,- каза мама и  детето  пак  усети  стъкления поглед в светлите  й  очи. Беше  въпрос на време натрошеното  стъкло да се прокрадне в интонациите  й а после и в действията. Ако  онзи, другия, големия, не се  усети – чака го беля. 

- Стига де,  Ана, та това е  дупка.

- Но е моята дупка,- каза  мама,- и не  ми дръж този  тон. Заради него си тръгнах.

- Като не мислиш за себе си, помисли  за него,- каза  мъжът и  посочи  детето.

- Това  е моят дом,- тихичко каза детето,- и не искам друг.

Мама и мъжът с розите  млъкнаха  и го  изгледаха внимателно.

- Тук  всичко  е мое  и на мама. Диваните  стават  за сядане когато  решиш и  стават за  яздене  когато си  играеше.

Мъжът се  изчерви.

- Настройваше го  значи срещу мене,  а?  Лошият пастрок? – подигравателно попита той мама.

- Аха,  всяка сутрин и два пъти  следобяд,- изморено  каза мама и  онзи с розите  май се  засрами.

После  те го  оставиха  в кухнята на  дивана и  детето слушаше  тяхното бу-бу-бу,  мън-мън-мън и бъръ-бъръ...

- Всичко  ще е наред, Звездо,- каза той на стария  диван,-  ти си  пони, черно пони с бялата  звезда  посред  челото. И ще  перпускаме в галоп. Те ще се сдобрят, и  може да им  позволя да те погалят.