Събудих се в  шест  без  шест и  ми достраша.

Днес  ще  преместят  времето. Има  рима с  „душа”, но не  обичам  тази  дума. Звъни ми като  камбана  за погребението  и не  искам да  я  продумам. Нека думата да  си  стои сама. Като наказана. А  аз  сама, като голяма, ще се  облека и  ще  тръгна по дланите на съненият  град да търся  старата  асма от  моето  детство (напразно  точно тази  дума взех в наследство). Когато ти  ме  изпъди  вын от живота си,  аз се напих с  кварталния  бездомник. На  крак и без  мезе. Но не  ме  хвана. Завих се  в дим  от последната  цигара, звънях на мама и  мислих  как се  любиш с нея. Завиждах  й.  Болеше  ме. Умея  го – да ме  боли, да си го причинявам.

Прости ми.

Както  аз не си  прощавам.