Страните  и ушите  ми  пламтят. Кой  знае кой и  що  ли ме  клюкари. Е, нека. Аз  се връщам  все назад за да се ровя  в   старите си  рани. Мега-тъпашки  е. Знам. Зная... Зная. Зная! Не  знам защо все  в таз игра  играя.

А  пък тя  ми казва:”Страх ме е  да те  чета, аз, като  сбъдната  твоя  мечта,  официално ти  заявявам  че  не струваш, не  чиниш,  и за това се страхувам да  не  се видиш в такова  чудо че ще ти  е  трудно  бе,  лудо”.

А  аз  й  казвам:” Ми  щом не  чиня, що  се  пениш,  перфектната ми  домакиньо? Що  ме строяваш, ма? Що  ме  отказваш? И  що  по  лунната  пътека    ми  полазваш във  вените?

Не те  е срам!  Мръсница!”

Пък тя  ми вика:”Ти си  птица... Птица! Само  че ти  летиш накриво.”

А  аз  пък  в отговор:”Да,  но пък  жива!  Жива!”

А  тя  пък вика: „Глупава  тръстика,  ще те прекършат,  идиотка, аре! Нека.”

Пък  аз й  казвам:”Да не се  караме на  лунната    пътека

та освен   тебе  нямам  друга,  такава  луда чучулига и  будна съвест”.

А пък  тя  не отговаря.  Мълчи.

Ако  сте  я мервали... Моля Ви...  намерете  я... липсва ми край  лунните  лъчи...