- Ти си  луда – каза  Мария.

- И ти трябваха над  трийсет  години, за да го разбереш? – не ми се спореше,  бяхме  излезли   на  обяд, и то  точно по  обяд, а  термометъра сочеше близо 40 градуса на сянка. Аз  предвидливо  бях си сложила   камиз шалвар:  туника и   широк панталон. Поне на това се научих от   кратките  ми  престои  в  Индия и  Арабските  Емирати. Мария  например си сложи  рокля,  от която  бе  на път да  изскочи, ако  бе  поела  въздух  малко  по-дълбоко.

- Как  дишаш с  това нещо? – ужаси се  тя.

- Идея си нямаш колко е  удобно – развеселено  отвърнах  аз.

Мария е  умница,  за това ми е  приятел.  Огледа  с недоверие широките ми бели памучни  панталони тип  шалвари и  туника с дълъг  ръкав,  украсена с  бродерия в ориенталски стил.

- Ще  умреш от жега – сопна ми се  тя.

- Нимаааааааааа? – ококорих се  аз с отчаяние.

- Лудо  бееееееее – мърмореше тя.

- Питай  арабите в пустинята  що  ходят  така. Искаш ли  да седнем някъде, където  няма  климатик и  да видим  коя първа ще се предаде?

Не пожела.  Умница, нали ви  казах.

 

Следващата ни среща бе пак по  обяд, и пак  в центъра, и пак по жегите.

- Май не си  толкова  луда – с нежелание призна  Мария.

Този  път  бях с нещо като  сари, но предвидливо  бях  взела и  огромен  шал  от лек  плат за да  пазя  раменете си  и  главата  от слънцето. Българско    сребро  с патина и леки  сандали допълваха  ансамбъла.  Чак    Мария (коконата) се  замисли.

- Где ти е  забрадката ма? – побутна ме  един от хилавите младежи на тротоара.

Обърнах се към него. Видях  пъпчиво глуповато личице на тинейджър,  малко  по-голям от  сина ми. Видях  нещастното  му объркване:   бутнал  уж  слаба  жена с  дрехи  от изтока,  а  се оказа  лице в лице  с  възрастна гадна лелка, която  няма  нищо  общо  с  ориентала.

- Каза ли нещо, „ма”? – нежно  пропях  аз с най-сладкият си  глас.

 

Младежът и компанията  му  нещо  изръмжаха и  изчезнаха.

- Предпочитам  циците  под слънцето – тихо ми каза  Мария  -  ако нашите  деца  са в състояние да се държат така  заради  едното  облекло... Не  искам да го  нося.

- Ако моите  деца  са в състояние  да се държат така с една жена, то  аз не съм ги  отгледала правилно – наметнах си  шала,  бях  в  тъмно-червена  премяна  този  път.  Тъмно-червено сари, тъмно-червен-шал, българско  сребро с патина. Кожени чехли. Удобно е  в жегите и  е  адски  женствено и красиво. Когато  върху тези  източни премени блести моят православен кръст,  никой от  мургавите  гости на  столицата не  ме  упреква за това. Усмихнато ми казват :”Мархаба”.

Аха.

Това толерантността е много коварно качество. Винаги изоставя хората, когато им е най-нужна. Иначе си я имат през цялото останало време.

когато не им трябва:-)

по толерантност, а и практичност в жегите. Дали някой ще те последва? Източните народи са известни с коренноразличните похвати за борба с горещините. Горещ чай вместо студена напитка, особенностите на дрехите им, а и къщите им са с едни равни покриви:)

още по-страшно е когато става дума не за липсата на толерантност, а за желанието за хулиганствo под прикритие на някакви уж младежки "убеждения".
Относно облеклото - поне на нас, жените, ни е лесно - можем да носим каквото и да е, хвърлила съм око на една поредна туника в индийския магазин:-))Да живее шопинга край жегите!:-)